За мен 10 ноември 1989-та е незабравим ден. По обед пуснах новините на Deutsche Welle и разбрах, че стената е паднала. Само три месеца по-рано бях предприел "екскурзия" с S-bahn-a в Източен Берлин за да разгледам "съоръжението". Беше отвратителна гледка. Един милионен град, една страна от 17 милиона души бяха превърнати в затвор - за да държат жителите му в плен на болшевишката "златна орда" и местните й слуги.
Все още без да вярвам на ушите си отидох на работа в университета, където всички бяха по коридорите и шушукаха, че в Бояна свалят Тодор Живков. Беше като "Алиса в страната на чудесата" - границата между реалност и фантазия сякаш бе рухнала. Бе твърде хубаво за да бъде вярно. През годините многократно са ми задавали въпроса - "Е, добре, вие не знаехте ли, че режимът си отива?" Краткият отговор е НЕ - не знаехме. Четяхме "Огоньок", осмелявахме се да говорим публично неща, за които няколко години преди това вкарваха в затвора, но психологически не допускахме, че комунизмът може да си отиде. Неговата заявка бе вечност - ако се наложи, на цената на масови репресии и унищожение... (Прочети ЦЯЛАТА ПУБЛИКАЦИЯ)
Няма коментари:
Публикуване на коментар