петък, 3 април 2020 г.

Защо най-трудната реформа е "вътрешната", тази в душите?



РАЗДЕЛ ШЕСТИ: НАЙ-ТРУДНАТА РЕФОРМА Е ТАЗИ В ДУШИТЕ

 

28.Истинският поврат в развитието на България

 

Няколко най-решаващи месеци на 1997 г., до изборите, управляваше служебното правителство на Софиянски. Това правителство трябваше да стабилизира обстановката и затова предприе някои спешни мерки, в резултат на които курсът на долара беше намален от 3000 на 1000 лева. Трябваше също така да се възстановят доходите на хората, като се индексират заплатите, защото БСП, “социално-загрижената и отговорна партия” остави властта когато средната пенсия беше 2-3 долара, а пък учителските заплати бяха от… 6 долара! Десницата обаче направи така, че хората отново да забележат известна възможност да се живее и оцелява в онази разруха, която им завеща толкова некадърната и крадлива левица.
Че СДС (ОДС, защото към СДС в коалиция влязоха БЗНС на Мозер и Демократическата партия, а също и ВМРО) ще вземе властта на предстоящите избори, в това никой не се съмняваше. Въпросът беше доколко обаче тази власт ще бъде упражнявана достатъчно твърдо и в интерес на обществото и държавата. СДС като гръбнак на коалицията трябваше да се реорганизира и да стане монолитна партия, та да не загуби властта в резултат на коалиционни разпри и ежби. Това беше страшно трудна, но съдбовна задача, която реформаторът Костов успя да реши в трудните месеци на 1997 година, в месеците до изборите. Защото ако субектът на властта се раздираше от противоречия – а точно това беше коалицията СДС дълги години преди 1997-ма, то тази власт нямаше да бъде упражнявана ефективно, а и за дълго. Понеже – това събитията в периода 1989-1997 го бяха показали достатъчно ясно – СДС щеше както и преди неминуемо да се разцепи и да загуби властта по най-глупав начин. Това вече се беше случвало и Костов направи нужното повече да не се повтори.
Е, то ще се повтори, но едва след като СДС вече не е на власт, през 2001 година, и когато Костов вече няма да е лидер на СДС. Но преди това СДС ще управлява най-действено цял един мандат от 4 години, ще осъществи най-тежките реформи в историята на страната, ще постави цялата икономика на здрави пазарни основи, ще стабилизира финансите, ще осъществи историческата по своята значимост задача по гео-стратегическата преориентация на страната от руско-азиатската ос към западната цивилизация на свободата. И ще ни привърже към западния жизнен свят – НАТО и Европейския съюз – така твърдо и здраво, че след мандата на СДС никой, дори царят-ченге, дори антинатовецът агент Гоце начело на държавата, нито Сава Доганов, нито недоразумението Дмитриевич Станишев, нито дори титанът дон Бойко Борисов няма да може да разклати или промени. Никой повече няма да може да побутне тази съдбовна обвързаност на страната ни към Запада – независимо от това колко му е неприятен този наш гео-стратегически избор, направен от държавата ни по времето на управлението на премиера Иван Костов.
Това са фактите около оня съдбовен исторически поврат на страната, който беше осъществен от правителството на СДС начело с Иван Костов, за който комунистическата олигархия никога няма да му прости: защото нейна мечта беше обвързването на страната ни навеки с Русия и дори с Китай, но съвсем не с Европа. Ако някой се чуди защо цялата ченгесарска преса, всички партии и лидери, като се почне от руски мекерета като Дмитриевич и Сидеров, та се стигне чак до дон Педро Борисович Мафиотский, така единодушно мразят тъкмо Иван Костов, то нека повече не се чуди: този наш държавник така им разбърка картите и сметките, че те никога няма да му простят. По същият начин както великият Стамболов, който спаси независимостта на България от руската мечка, някога е бил най-силно мразен не само приживе, ами и след като руските шпиони са го убили, така и Иван Костов е най-мразен сега, защото окончателно съсипа всички планове за превръщането на България в Задунайская губерния, откъсна я от орбитата на Русия и я тласна по пътя на просперитета в пределите на западния, на евро-американския жизнен, ценностен и културен космос. И това трябва да бъде признато, понеже едно такова тълкуване се основава на неопровержими факти – и по тази причина не зависи от ничия субективна пристрастност.
Казвам това, защото някои ще подскочат като ужилени когато прочетат тия справедливи мои думи и ще се опитат да обезценят смисъла им, като великодушно обявят моя милост за… “костовист”. А аз съм си чисто и просто само един най-безпристрастен летописец и философ на историята – и нищо повече от това. А пък ако някой по тази причина ме нарича "костовист", то с това без да иска признава, че историческата необходимост по най-тайнствен начин съвпада с това, което Костов направи за България. И което тепърва ще прави: защото той остана комай единствения загрижен за България и сериозен политик. Шоумени като бат ви Бойко не ги броя, защото те не стават за нищо – освен за наш и за собствен резил...
И скоро ще разберете – ако упорствате в дочитането на тази моя лична, народна и психологическа история на съвременна България – че през всички години на управлението на Иван Костов аз лично бях нещо като “антикостовист”. И то понеже започнах едни дълги и безнадеждни борби срещу някои тогавашни галеници на Костов в пловдивското СДС, които успяха да дискредитират неговата кауза и историческа мисия, понеже бяха в политиката не за друго, а, както е обичайно по нашите земи, за да поработят единствено за личното си замогване и устройване. И затова такива безскрупулни кариеристи срещнаха моя личностен и философски протест още в първите дни на Костовото управление. Но за това ще пиша после, да караме поред.
И така, СДС за няколко месеца стана партия. Аз все още си бях член на Демократическата партия (а пък членовете на партиите в СДС автоматично ставаха негови членове) и по тази причина не счетох за нужно да проявя някаква активност по време на трансформацията на СДС от коалиция в партия. Когато наближиха изборите аз обаче се поинтересувах къде е клубът на СДС в квартала, разбрах къде е и отидох да се запиша, та да го подпомогна с нещо в предизборната кампания. Отидох там, и заварих една крайно любопитна ситуация, за която, понеже съм правдолюбец, съм длъжен да кажа самата истина. Защото така, предполагам, е било из цялата страна, да не говорим как пък е било в центъра, в София, където, разбира се, е истинският келепир.
Кварталният клуб на СДС се пукаше по шевовете от ентусиазирани кариеристи от всички поколения, които, както скоро разбрах, се тупкаха по гърдите, понеже били най-заслужили “барикадни герои”. И по тази причина претендираха да получат най-големи парчета от прословутата наша българска “баница на властта”, или пък да получат най-тлъста мръвка, и то по възможност без кокал. Аз много такива съм видял в своя път, но такава напаст, каквато в 1997 година нахлу в редиците на бъдещата управляваща партия, признавам си, не бях виждал. Тук бяха разни дейци на предишните партии в СДС, които се бяха вкопчили в люта битка за постове в структуриращата се сега партия: преди всички те бяха величия из разните “координационни съвети”, а сега изведнъж за малко да станат никои; тая те, разбира се, нямаше да допуснат да се случи, и по тази причина се вкопчиха в безжалостна борба. Лидер на клуба беше една бабичка, функционерка на партията на Муравей Радев, пловдивския "титан на демокрацията", която беше успяла да завладее ръководството на клуба и да се обкръжи с вярна агитка от напиращи за разни управнически постове най-арогантни подлизурковци. Когато заявих на събранието, че искам да вляза в партията СДС за да помогна с нещо, тогава един от тия подлизурковци на шефката направи гримаса и рече:
– Добре де, ама защо чак сега? Къде беше в януарските събития? На топличко ли си стоя? Ти изобщо бил ли си някога свързан с каузата на СДС?
Тоя тип почна, както се вижда, да ме изпитва и проучва сякаш щях да ставам член не на СДС, ами направо на… БКП – така, предполагам, са протичали и тогава партийните събрания. Аз се усмихнах и рекох, че съм в СДС още от първите му мигове в 1989 година, понеже съм от учредителите на първата опозиционна структура в Пловдив – Клубът за демокрация. Оня обаче не се предаде:
– Абе знаем ги тогава какви бяха там, в първите опозиционни структури! Но къде беше сега, в решаващите моменти на януарската революция, когато ние мръзнехме по барикадите, а пък ти, изглежда, си се топлел, допрян до задника на жена си?!
Това нищожество, както се вижда, почна да ме напада страшно нагло, и трябваше нещо да направя, понеже публиката блюдолизнически се усмихна, възхитена на остроумието на скорошния барикаден герой. Който, както после разбрах, имал огромна заслуга по време на “революцията”, понеже на огъня до барикадата, в един стар чайник, през цялото време приготвял най-сладката греяна ракия, която е сгрявала душите на “революционерите”. За тия заслуги този човек, които иначе си беше най-обикновен алкохолик, ще стане заместник-кмет на цял пловдивски район и ще нанесе, разбира се, такива поразии, че в един момент всички ще се видят в чудо. Сега, чувам, същият алкохолен герой вече е голям активист на Атака, а нищо чудно и към ГЕРБ на бат ви Бойко да се е прехвърлил вече.
Та по тия очевидни екзистенциални причини – а пък публиката на събранието беше, в общи линии, все от такива напористи като него кандидати за постове и кресла – моята задача да запазя известно достойнство още в първия миг ми се видя крайно трудна. Дори стана под въпрос дали изобщо ще ме приемат, нищо че по право можех да стана член на СДС. Аз съм си малко сприхав и като нищо щях да направя един превъзходен скандал, но се въздържах, понеже усетих, че разположението на духовете е изцяло в полза на този барикаден герой, а не в моя. Казах само, че винаги съм се чувствал част от демократичната общност, че особени заслуги нямам, че не се мисля за нещо особено, че също така нямам някакви амбиции за постове, а че съм тук по ценностни подбуди, че аз, за разлика от някои други, по-идеалистично подхождам към тези неща. А за януарските събития казах, че съм бил в редиците на демонстрантите всеки ден, но че не го считам това за някаква голяма заслуга, защото там бяхме хиляди, а пък героите, предполагам, са единици.
Забелязах, че докато произнасях моята малко откъслечна реч, в публиката настъпи видимо успокоение: явно са приели, че онзи там речовитият е някакъв мухльо, такъв куку не иска постове, той не ни е и конкуренция, аха, ясно, щом е идеалист, значи не е опасен, защото е глупак – ето такива мисли прочетох в очите на мнозинството от публиката, която, както казах, видимо изпита невероятно облекчение. Даже оня, героичният алкохолик, с който скоро ще се сблъскам, за малко да се просълзи (те и алкохолиците, ако сте забелязали, си падат малко нещо идеалисти!), извини ми се и заяви, че г-н Грънчаров е достоен да бъде член на СДС. Добави също, че такива като него идеалисти са гордостта на тази партия. Сега пък аз за малко да се просълзя, ама се въздържах.
Ето такова беше положението в структурите на СДС из цялата страна, няма как да е било друго. Както сега същата тази измет пъпли в редиците на ГЕРБ, както преди време беше дори за кратко в Атака, така тогава същите тия хора наводниха структурите на СДС, без свян примлясквайки за някакви постове, за предпочитане да са по-големи и апетитни. Човешкият материал на нашите политически партии и движения, както се вижда, е все този, комунизмът ни завеща една такава човешка маса без никакви морални скрупули и спирачки, та по тази причина аз лично се чудя как СДС и Костов въпреки тази напаст все пак успяха да направят нещо добро и за самата държава. Моралното разложение на нацията и тогава, и сега, беше ужасяващо; спомням си даже, че скоро една жена ще заяви най-простодушно на събрание на СДС следното:
– Господа, аз никога не съм била комунистка. Най-активно съм участвала във всички тия години в битките за демокрация. Много съм пострадала, комунистите ме уволняваха от работа, преследваха ме, страдах много с цялото си семейство, които също са привърженици на демократичната кауза. Но ето че доживях времето ние да сме на власт и цялата власт да е наша. И по тази причина, понеже аз имам голям проблем, семейството ми живее в малък апартамент, та... искам сега новата наша власт да се погрижи за мен и да ми осигури един по-голям апартамент. Мисля, че съм го заслужила. Чувам, че общината имала оборотни апартаменти, които ще трябва да бъдат приватизирани за жълти стотинки. Ето защо аз слагам своята кандидатура за един такъв апартамент. Дойде и нашето време да получим и ние нещо от нашата власт; няма само комунистите да се облажват от властта я?!
Каза това женицата без изобщо да се усети какво казва, а пък аз изтръпнах и погледнах какво става в душите на публиката, взирайки се в лицата и в очите им. Никой не усети гафа на женицата, а пък някои бабички дори се разплакаха, понеже, види се, "госпожата", бидейки "от нашите", си има съвсем справедливо искане. Шефката на клуба предложи да гласуваме на тази жена СДС да осигури апартамент от по-евтинките. Аз тогава направих една голяма грешка като се показах безчувствен към човешката мъка, понеже взех думата и казах нещо скандално: че ние, понеже сме демократи, не подобава да правим досущ същото, което правеха едно време комунистите. Че трябва да сме поне малко по-добри от тях. Че сме в СДС не заради някакви облаги, ами заради каузата на свободата и демокрацията. Зинах още нещо да кажа, ама в този момент някой от публиката изви на умряло, и хората скочиха да крещят срещу мен, разбира се, ето така:
– Абе тоя за какъв се мисли бе?! Как те не е срам да спекулираш с човешката болка бе?! Ти сърце имаш ли бе?! Засрами се малко бе!!! Ти луд ли си бе?! Леле, каква наглост: на честен ще ми се прави пък тоя?!
И, засрамен, аз си седнах на мястото. Мина ми през ума да тресна стола и да си ида завинаги, ама се въздържах. Останах, за да видя и други такива невероятни истории в тия четири години: та да има кой да ви разкаже сега за тях. Ето по тази причина останах.
И видях неща, които човек и с най-развинтеното въображение не може да си представи. Истории на човешката низост и подлост. Ето затова е цяло чудо, повтарям, че с толкова лош човешки материал Костов все пак успя да направи нещо добро и за България. Това е моето мнение, така мисля аз, “антикостовистът” – както набързо ме обявиха в клуба още тогава. Пък същите тия сега ме величаят за "костовист", та по тази причина и аз вече не знам кой съм...


29.Как България беше отвоювана от мутрите и върната на гражданите

 

Правителството на Костов притежаваше обществено доверие и по тази причина енергично се зае с решаването на най-болезнените, сравними с тежки хирургически интервенции, мерки по отстраняването на туморите и на раковите образувания на държавно-социалистическата губеща икономика, от която обаче се подхранваше и цялата посткомунистическа мафия. Защото тази губеща икономика беше станала най-апетитна бозка, от която смучеха тия народни бабаити, и да им се отнеме хранителния източник означаваше този, който го е направил, да им стане навеки най-ненавистен: ето тук е единият от източниците на непресекващата, така жива все още, омраза към Иван Костов. Но и други основания на ненавист скоро ще се появят.
Когато Костов стана премиер и беше запитан коя е главната задача пред неговото правителство, той накратко отвърна така: “Да отвоюваме България от мафията”, сиреч да бъде върната страната на гражданите й, като се отнеме от узурпаторите, именно от мутрите и мафиотите. Аз съм склонен да приема, че това наистина е главната задача пред неговото правителство, която то успя да реши – за което свидетелство е именно неотслабващата ненавист към енергичния и интелигентен премиер. Разбира се, правителството на СДС-ОДС реши цяла една поредица от задачи по модернизирането и оздравяването не само на икономиката, но и на целия обществен живот, да не говорим за това, че успя само за един мандат да откъсне страната от руско-азиатската ос и да я преориентира за вечни времена към западната цивилизация на свободата. За това също никога няма да му простят на Костов, понеже той успя да надмогне усилията на всички шпиони на руска заплата, както и тези на самоотвержените борци против националната независимост на България от прословутата пета колона на Русия у нас.
По времето на Костов държавата наистина влезе в жестока битка с мафията: блажените времена за мутрите свършиха, но, уви, само за четири години. Един най-фрапантен пример в това отношение е историята на руския мафиот Майкъл Чьорни, комуто Костов успя да пречупи гръбнака; Чьорни дори беше изритан от България със забрана да се занимава повече с далавери в страната. Поради което толкова дръзкият премиер си заслужи вечната ненавист не само на Чьорни, ами и на всичките му мекерета – Кеворкян (агент Димитър), Тошо Тошев-Бор, Слави Учиндолский и пр. – на които Чьорни вече 10 години плаща, та да плюят неистово по Иван Костов. Разбира се, в един момент се разбра, че мафията лесно няма да отстъпи, и че тя ще мине към по-коварни методи на действие – понеже открита битка с държавата нито една мафия няма как и не може да спечели. Особено пък ако начело на държавата е такъв твърд и безкомпромисен държавник като Иван Костов.
Тогава именно мафиотите направиха нужното да подкупят и да влязат под кожата на най-доверени лица на Костов и дори на членове на правителството. Разбира се, публиката тогава можеше само да подозира и гадае какво е станало. Но за случилото се тогава се разбра по-късно, като се вземе предвид как се държа, примерно, отстраненият от Костов вътрешен министър генерал Богомил Бонев. Да, този генерал явно е бил уличен в нерегламентирани връзки и отношения с мафиотите, с които уж е трябвало да води битка в качеството си на вътрешен министър. Щом се е разбрало за това, Костов най-безжалостно изгони генерал Бонев от правителството, без да даде никакви обяснения никому. Бонев още тогава – било поради глупост, било понеже така са му наредили – директно мина на заплата при Чьорни и се преквалифицира в професионален оплювач на Иван Костов. Този Бонев години наред плю срещу заплащане премиера, комуто до вчера беше целувал ръка, и така окончателно се дегизира, което и показва колко им е акъла на тия наши мафиоти и на техните прилежни слуги от типа на Бонев и прочие сволоч.
Генерал Бонев дълго дефилира по предаването “Всяка неделя” на Кеворкян (агент Димитър) и по страниците на вестника на агент Бор (Тошо Тошев), дава безброй интервюта, изпълнени с най-различни нелепици, които бяха поднасяни на наивната публика. А тя пък слушаше тия пикантни истории с отворени усти и се преструваше, че дори им вярва. Но една лъжа, повторена милион пъти – и то по тертипа на оная известна история за сестрата, която уж била курва! – в един момент почва да придобива очертанията на най-достоверна истина; пък нека тогава засегнатите да идат да обясняват някому, че изобщо нямали сестра. Точно по тази начин се водеше изцяло безчестната медийна война срещу Костов, в която бяха минати всякакви граници: в един момент Кеворкян (агент от ДС Димитър) даже домъкна в студиото... лелята на Костов, една възрастна жена, която при това била правоверна комунистка! И Димитър-Кеворкян предаване след предаване най-перверзно я разпитва, сякаш горката бабичка беше с него в преизподнята на ДС, та да каже наивната женица нещо "по-така" срещу бележития си роднина! Друг път пък Кеворкян домъкна някакви селяни, които разказаха случка как премиерът Костов бил подарил някому... едно магаре, та да осмеят стиснатостта на премиера, щото се очаквало той да им подари трактор. После пък се разказваха дни наред нелепици как някакви... цигани били крали от ДДС под покровителството на самия премиер! Абе, голяма срамотия, какво да ви разказвам повече, то тия ченгета от ДС явно никакви спирачки хептен нямат...
И в един момент стана така, че по медийни изяви още тогава генерал Бонев току-виж е бил надминал един друг медиен титан, пак генерал, ала вече от наше време, именно всеизвестния ви любимец Бойко Борисов – за който обаче тогава още никой не знаеше. Изглежда аферите на Бонев в битката му срещу властта и срещу законното управление на страната беше предварително проиграване на оня сценарий, който няколко години по-късно ще бъде приложен към създаването на медийния феномен генерал Бойко Борисов: средствата и почеркът са все едни и същи. Нищо чудно генерал Бонев да е бил предвиден за тази роля, която после беше дадена на доста по-некадърен дубльор, именно на дон Бойко. Но пък това се наложи, понеже и Бонев се оказа доста слаб актьор, който избълва за кратко време такива нелепици по адрес на Иван Костов, че в един момент самият той стана за посмешище. И това именно доведе до необходимостта да му се търси дубльор.
Искам да разкажа за един сюблимен момент в тази кампания на милиционерите срещу Костов. Веднъж ген. Кирил Радев, имащ зъб на Костов понеже го бил уволнил, в интервю при Кеворкян си отмъсти, разказвайки доста пикантна, ала за жалост съвсем невероятна история. Костов значи го приел в… сауната, и то, разбира се, понеже явно е крайно извратен, бил чисто гол! А пък генералът бил в униформа и му се наложило да козирува на голия Костов! А пък Костов като източен сатрап изглежда е изпитвал някакво садистично удоволствие от унизяването “на един български генерал”, както допълни силно разчувствалият се от тази нелепица агент Димитър! Явно този генерал, за да измисли тази фантастична простотия, е имал сериозни проблеми със сексуалната си идентификация, ама както и да е. На другия ден същата история беше поднесена и на първата страница и на агент-Боровия вестник "Труд": те тия, мафиотските органи, тогава, пък и досега, си действаха в синхрон, ръководени и стимулирани от все една и съща щедра ръка...
Разбира се, скоро и Слави Учиндолский ще се включи в кампанията срещу Костов, благодарение на която и той ще понатрупа състоянийце, а пък също и ще стане любимец на цялата наша българско-руска мафия. Ей-така, във всекидневни усърдни плюнки срещу премиера на държавата течеше тогава публичният живот в България. Или тъкмо по времето на управлението на “Командира” Костов. Когото на всичкото отгоре целият ченгесариат единодушно обвини в диктаторски наклонности: но ако е диктаторско поведение това да оставиш цялата преса и други медии най-редовно и натрапчиво да те хулят и да лъжат по твой адрес каквото им скимне, то тогава, по тази логика, президентът Путин, любимецът на руско-българската мафия, който сега направо разстрелва журналистите, казали нещо срещу него, та значи по тази логика, излиза, щом Костов е “диктатор”, Путин пък трябва да е “най-голям демократ”! За какъвто той наскоро, впрочем, най-нагло си се и самообяви де.
Но както е известно, кучетата си лаят, а керванът си върви: наистина епохални бяха времената, когато Иван Костов управляваше България. Мафията тогава за първи път беше в немилост и беше натикана в миша дупка от държавата! Там, в миша дупка бяха натикани не само руските шпиони, ами и исторически мекерета като Ахмед Доган например, който само в тия четири костови години не е бил на власт през целия този наш проточил се заради него и заради работодателите му от ДС-БСП прословут български преход. В същото време, в което мафията, понеже друго не можеше да направи, поде една безжалостна медийна война срещу премиера-реформатор, която още не е завършила – и по тази причина и кучетата по селата вече знаят, че Костов е виновен за всичко! – та по същото време правителството все пак успя да извърши най-тежката и отлагана толкова дълго време приватизация на икономиката.
Да, при Костов онова в социкономиката, което беше най-злотворно раково образование, беше изрязано с прецизността на умел хирург, сиреч беше ликвидирано. Онова пък, за което все пак имаше някакъв инвеститорски интерес, беше продадено на купувача (така беше продаден на руснаците “Нефтохим”-Бургас, понеже никой друг не е проявил интерес към него). А пък там, където никой не е искал дадени предприятия, те бяха приватизирани чрез РМД, именно чрез “работническо-мениджърска приватизация”. При която, разбира се, се облажиха доста лидери на СДС, поради което цялата ченгесарско-червена пропаганда вдигна вой до небесата: понеже, знайно е, у нас да крадат имат историческо право само червените, а в никакъв случай не сините. На мен именно ми е много интересна от психологическа гледна точка тази комунистическа наглост, според която излиза, че по времето на Костов ония, които са бъркали в меда, не е трябвало даже да си оближат пръстите, а е трябвало дори да дадат пръстите им да бъдат излизани най-умело от другарите-комунисти! Значи СДС да бърка в огъня за кестените, а пък медените пръсти на управниците да бъдат лизани от комунистическата опозиция – как ви се струва тази наглост, а? Е, нашите комунисти винаги могат да ни учудят, те са нагли колкото самите себе си – и по тази причина са ненадминати от никой друг.
Аз не отричам, че по времето на Костов мнозина лидери и лидерчета на СДС и приближени до властта са се облажили добре от приватизацията и от останалите мероприятия на тогавашната власт. Но тия неща са неизбежни: нали и вие не смятате, че хора на СДС ще бъркат в каците с мед, а пък другарите-комунисти ще им лижат ръцете?! Разбира се, нормално е те самите да са си облизвали ръцете, а също и да са дооглозгвали оня кокал, който другарите гризаха десетилетия наред – стига нещо да е останало по него де, щото и ония, комунистите де, си ги бива в гризането! Също ми се вижда нереалистично по нашите географски ширини (пък и изобщо никъде по света това не става!) не фирми, близки до управляващите, ами фирми на комунистическата опозиция да бъдат облагодетелствани при приватизацията – както явно са си представяли далаверата нашите ненаситни крадци, именно комунистите. Е, доста “седесари” с комунистически манталитет и със склонност към кражбите, сравнима с тази, която е характерна за комунистите (но да не ги обидим, все пак, клетите другари, защото ако допуснем, че някой може да ги засенчи в краденето, си е жива и съвсем несправедлива обида!), та доста такива седесари явно също много са се облажили, пък макар и по “законен начин”, с една чисто нашенска, впрочем, “законност”.
Факт е обаче, че държавата ни се освободи от непосилното бреме всички ние (чрез бюджета и данъците) именно на гърба си да носим губещи предприятия-цицки, от които другарите вечно да бозаят – и да преливат ресурсите им в своите частни фирми. Щом някой е искал да вземе, примерно, Кремиковци, и то с огромните му дългове, и държавата му е дала това комунистическо недомислие Кремиковци, дала му го е барабар с дълговете му, пък макар и само за един долар, то това, въпреки всичко, е добро за държавата и нацията – и това ще го признае всеки, който разбира нещо от пазарна икономика. След Костов такъв парадокс – “губещи предприятия”, сиреч предприятия, които произвеждат не печалби, ами загуби, но да бъдат на държавна издръжка! – вече не можеше да има, което означава, че икономиката на страната беше поставена на непоклатимо здрава почва: тази на частната собственост. И това даде мощен импулс за развитие на страната и дори за бъдещия ни просперитет. Жалон по този път беше и приемането на страната в Европейския съюз, което ще стане по-късно, и то по-трудно, понеже Симеон доста забави развитието ни. Докато по времето на Костов страната ни се движеше така бързо към една такава цел, че румънците, управлявани тогава от комунисти, бяха далеч зад нас, толкова далеч, че дори не можеха да ни дишат и прахта.
Искам да завърша този очерк с един много показателен епизод, който добре илюстрира тогавашните нрави. По едно време в партията СДС, в която тогава членувах, се заговори, че тъй като на управляващите са им нужни специалисти и експерти, които да бъдат използвани на различните нива на управлението, трябва с тази цел да бъде направена “банка за кадри”. Където пък всеки, който има някакво образование, да си даде данните, та евентуално да бъде използван в държавен интерес. Разбира се, това трябваше да става тайно, защото ако комунистите усетеха, че по партиен признак се подбират държавните чиновници, щяха да нададат такъв вой, че току-виж разцепили и небесата.
Тогава, впрочем, за първи път се заговори, че на управленски нива хората трябва да се назначават с конкурс. Разбира се, трябваше тия конкурси да ги печелят хора от управляващата партия – така се е разсъждавало винаги по нашите предели, така го изтълкуваха и в средите на СДС. В интерес на истината в тази "банка от кадри" можеше да се кандидатират и безпартийни специалисти, и аз лично съм кандърдисвал някои свои приятели да си подадат документите. Както и да е, идеята за конкурси за държавни управленци и чиновници си беше доста напредничава, и за нея се забрави в момента, в който властта грабнаха пак другарите в лицето на жълтеещите се комунисти на мадридския мошеник Симеон.
Та отива моя милост да си занесе документите в тази “банка за кадри” и да си чака реда, нищо че аз още тогава подозирах, че да чакаш някой да те потърси и да ти предложи някаква по-престижна работа само защото си специалист, е все същото както да чакаш писмо от умрял. Но както и да е, отидох да видя и да разбера какво е. В сградата на СДС в Пловдив намерих кабинета, където се подаваха документите, и се наредих прилежно, понеже там стоеше една доста големичка опашка. Наредих се, и понеже опашката поради дължината си се виеше из коридора, моето място се оказа, че е близко до вратата, ама от края на опашката. И вътре имаше някакъв човек, с когото големецът от СДС (нека засега да не му казвам името, защото да не излезе, че вадя нож на умряло куче) разговаряше, а пък приемът на хората от опашката още не беше почнал. Влезе някаква жена, донесе някакви документи, и като си излезе, остави вратата незатворена, а пък ония вътре продължиха да разговарят, и то на доста височък глас, всичко се чуваше; те, кой знае защо, и не се опитаха да крият за какво си говорят. И ето какво чух, и то не само аз, ами и доста хора около мен:
– Я да видим какви работи има в този списък? Да, ето, има доста незаети постове, избери си някой и ще те туря веднага там. Какво искаш да правиш, кажи де? Ти имаш ли някакво образование? – ето това попита големецът от пловдивското СДС, а пък оня, видимо близък на началника, отговори така:
– За жалост, нямам образование, със средно образование съм. Висше не съм учил, сам знаеш какво беше едно време и какви хора можеха да учат тогава…
– Знам бе, как да не знам! – добави големецът от СДС – та някога само комунистите можеха да учат, а пък ние бяхме в немилост; като те надушат, че си некомунист, майка ти жална, а пък в университет я припариш, я не. Да, ама сега е нашето време, властта е наша, я си избери нещо, пък ще видим, ще уредим, и ще те назначим, не се бой, наше момче си я!
Последва пауза и мълчание, в което време ония вътре явно четяха списъка със свободни постове. По едно време се чу гласът на големеца:
– А, ето, ето това е подходящо за теб: ще те турим кмет на Стария град, искаш ли? Там требе да турим човек, който разбира от изкуство, от култура, а пък това е разтегливо понятие. Искаш ли още днес да идеш и да заемеш този пост?
Оня се ухили и отвърна:
– Искам, как да не искам, бе, майна! Но, майна, нищичко не разбирам от изкуство и от култура, да не взема да стана за резил? Не съм учил нищо и за културата, дали не трябва да се сложи по-образован човек на този пост?
– Я недей така бе, какъв образован?! Абе комунистите някога да не бяха образовани бе? Ами, пълни простаци бяха, а пък всичко ръководеха! То да се ръководи не е трудно, издаваш заповеди за каквото ти скимне, и следиш дали се изпълнява. По-просто от това няма. Ще се справиш: комунистите как се справяха едно време и всичко можеха да ръководят! Пък и знаем какво беше тяхното образование: фалшиво и прогнило! По-добре е при това положение, че не си учил! Комунистическото образование не струваше и пукната пара, така че е по-добре че си необразован! Айзе, айде, заминавай, и ставай кмет на Стария град, щото ще те шибна по врата! Заминавай и целувай ръката ми сега – уреди се на хубаво място, късметлия си! Ама няма как, мой човек си!
Ние от публиката, станали неволни свидетели на този любопитен разговор, се спогледахме, ала никой нищо не каза. Само аз дето взех да се покашлювам, зачервен като рак от нерви. Оня си излезе без никакво неудобство, а пък големецът се изправи на вратата, изгледа ни с презрение, и рече:
– Вие какво чакате бе? Леле, колко народ чака, да не сте за "банката от кадри"?
Някои от по-предните виновно изломотиха нещо, а пък големецът пак ни изгледа и рече:
– Е, идете там, в канцеларията, подайте документите си, всеки кандидат после ще бъде повикан лично при мен когато се открие някаква нужда от специалисти. Бъдете спокойни, за всеки ще се погрижа! Айде чао засега.
И ние, наивниците – икономисти, инженери, социолози, психолози, философи, какви ли не други! – отидохме в канцеларията и си подадохме документите. Разбира се, никой не беше повикан да му предложат работа или пост. На излизане забелязах, че оня, големецът, изпращаше друг свой човек да поеме спешно някакъв пост, и от вратата си даже крещеше: “Абе не се притеснявай бе, комунистите да не бяха много учени, пък ни управляваха! И ние можем да управляваме, айде де! То от образование нищо не зависи, а се иска хъс! А пък ти хъс имаш, знам те аз... Айде бягай, стой: целувай ръка и после бягай! А така.”

30.Животът мъчително се възземаше, ала наглеците не мирясваха

 

В периода 1997-2001 година трябваше да бъдат извършени най-болезнени реформи – болезнени тъкмо защото бяха така дълго отлагани. Правителството на Костов и парламентарното мнозинство на ОДС обаче най-решително се захванаха с позакъснялата модернизация на страната, в резултат на която след 7-8 години България ще стане член на Европейския съюз.
Без реформите, които Костов проведе с нужната твърдост, страната ни щеше да види ЕС през крив макарон. По същия начин и член на НАТО щяхме да станем на кукуво лято – ако не беше твърдата позиция на правителството на СДС по време на войната на НАТО срещу сръбския социалистическия режим на Слободан Милошевич, приятелят на нашия Гоце Първанов, позволил си такива ужасни безчинства и престъпления срещу човечността в Косово. Както е известно, тогава, по време на войната отвъд нашите западни граници – създала, впрочем, доста допълнителни и утежняващи ситуацията икономически трудности за нашето правителство – националните предатели в лицето на БСП, представлявана от лидера си Гоце Първанов, в угода на сръбските и руски интереси провеждаха антинатовски демонстрации в София. Начело на които под лозунга “НАТО – убийци!!!” вървеше сегашният “натовец”, президентът Гоце Седефчов Първанов. Той, впрочем, тогава беше приятел не на “моя приятел Джордж” (Буш), както наскоро сам заяви, ами си беше приятел освен на Милошевич също и на самия Саддам Хюсеин, на когото помагаше в условията на ембарго да върти търговия с петрол, която донесе на касите на БСП няколко стотици милиона в твърда валута. Но благодушният наш народ тези неща ги забрави бързо и в 2001 г. тури начело на страната именно агент Гоце, а пък в 2006 година дори му даде втори мандат: скачай и се радвай, щастливи ми Гоце, че си попаднал на такъв, да не казвам точно какъв, народ!
Разбира се, приватизацията, проведена от кабинета Костов, доведе до жестоки проблеми за хората, които загубиха работата си, защото предприятията, в които до този момент са били работили, са произвеждали само загуби. И по тази причина не можеха да издържат – без модернизация и реорганизация – и един час в условията на пазарна икономика. Постепенно обаче пазарните механизми, които въпреки всичко имат благотворен оздравителен ефект върху икономическия живот, започнаха да се задвижват, независимо от това, че на първо време тяхното действие се изрази в серии от фалити на нерентабилните заводи и предприятия. Но друг начин за освобождаване на икономиката от такива “съсиреци” в нейната “кръвоносна система”, които да могат да предизвикат колапс и убийствен инфаркт във всеки момент, друг начин, повтарям, за това просто няма, или още не е изобретен. Правителството на Костов и самият Костов най-вече трябваше да платят тежка цена в загуба на доверие, въпреки че решаваха съвсем държавнически една належаща задача, чиито благотворен ефект обаче щеше да се усети след години. Разбира се, ДС не пропусна отворилата й се възможност да изтика СДС от властта, като за тази цел нямаше друг вариант освен да домъкне в 2001 г. от Мадрид "величеството" Симеон, което, както сега разбираме, винаги е било на служба на комунистическия режим – за позор на институцията, символ на която по един каприз на историята беше то самото!
За ония години много може да се пише, защото въпреки всичко се усети от все повече хора, че усилията на правителството не са напразни, и че се върви във вярната посока. Разбира се, така е устроена човешката психика, че на доброто, което тогава се правеше, и което щеше да се усети с оглед на една по-далечна перспектива, не се обръщаше толкова внимание, а пък за сметка на това се наблягаше само на отрицателното, на грешките, пък дори и на злоупотребите на някои лица, свързани с властта на СДС и на самия Костов. Икономическата реформа и финансовата стабилизация на страната някак си се възприемаха като “нещо закономерно”, а пък за ония неща, свързани с опаката страна на управлението, продажната олигархична преса пишеше и говореше всеки ден: друга такава масирана пропагандна война, каквато беше проведена срещу кабинета Костов, нашата история не помни! Постоянно се говореше и пишеше за “мистър 10%” (вицепремиерът и икономически министър Ал.Божков), тръбеше се непрестанно и за внезапното забогатяване на сивия кардинал на СДС Хр. Бисеров (който сега е при Доган, ала за който сега никой вече не пише, защо ли?!), пишеха също за златния часовник от 20 000 лева на бившето крупие Данчо Ментата, който по някакво стечение на обстоятелствата беше допълзял до нивото на шеф на икономическата комисия в Парламента (който сега също е при Доган, а пък пресата се преструва, че не знае това, или че дори не знае кой е Данчо Ментата!) и пр., и пр. А пък когато Костов изгони корумпираните от правителството, тогава пресата го нападна защо нищо не бил казал за мотивите, тогава именно и президентът Стоянов патетично се развика “Иване, кажи си, те ще те разберат!”, като целта на тази атака явно е била като Костов заговори, вътрешните противоречия в СДС и в коалицията да се задълбочат дотам, че парламентарното мнозинство да бъде съсипано, а пък правителството на СДС да падне още на втората година.
Костов обаче в тия най-тежки дни прояви изключителна държавническа мъдрост, замълча, пое върху себе си всички негативи, не рискува да загуби властта заради някакъв глупав политически романтизъм, към който го подтикваха зложелателите му, и направи това единствено в името на България. Ето как това, което изтъкват като “непростима грешка” на българския премиер-реформатор в ония години се оказва, че е съвсем съзнавана алтруистична жертва пред олтара на Отечеството, която отличава истински големите държавници от политическите мижитурки и маскари. Иван Костов още тогава показа, че е държавник от най-висок мащаб, който ако не съвременниците, то поне историята ще признае съвсем безусловно. А това, че толкова го мразят, е илюстрация на верността на тази констатация: най-мразени приживе, пък и досега в нашата история са били тъкмо държавниците, които най-много са направили за България (Стамболов, Д.Петков, Цар Фердинанд, Ал.Цанков, Б.Филов, и сега, от най-новата ни история – Иван Костов).
Но нека да превключа и на личния план на тази съвременна история, защото той именно ни дава едни други, чисто човешките нейни измерения. По това време моя милост си беше най-скромен учител по философия, който обаче упорито работеше и по своите книги, не само по ония, които имаха характер на учебни помагала, но и по другите, които са самостоятелни философски и психологически изследвания. Самият факт, че това време беше толкова благоприятно за такива научни занимания показва, че обстановката е била общо взето спокойна, нищо че, по своя си обичай, аз не се отказах и от гражданска активност, пък и било на най-ниско ниво: на нивото на един квартал в Пловдив, и отчасти на ниво град. Ще разкажа тук една лична история, която също така много говори за тогавашните нрави.
По онова време в групата от пловдивски депутати се открои Младен Влашки, преподавател от ПУ и мой бивш, доста бегъл, впрочем, познайник. Изглежда на времето, когато работехме заедно в ПУ, аз, без да искам, доста обидих този Младен Влашки, защото още когато бях съвсем нов и млад преподавател, чувайки как студентите на семинари често говорят за някакъв Влашки, веднъж си позволих да запитам: “Абе кой е тоя Младен Влашки?! Чувам ви, че говорите за него, а аз наистина не зная кой е той, кажете де?!”. Тогава един студент-зевзек скочи и най-патетично извика:
– Асистент Грънчаров, нима искате да кажете, че не познавате Младен Влашки?
– Да, наистина, не зная кой е. Признавам си, кажете ми, помогнете ми: кой е тоя Младен Влашки? – отвърнах, защото наистина не знаех. Бяха минали няколко месеца откакто бях започнал работа, и си признах чистосърдечно, че не зная.
И в това време един друг студент, който изглежда си падаше майтапчия, скочи и изкрещя:
– Леле, той не знае кой е Младен Влашки!!! Самият Влашки! Не кой да е, ами Влашки не знае кой е! Какъв кошмар! Нима е възможно това?! О, богове, този тук човек не знае кой е самият Младен Влашки!!!
Аз, разбира се, доста се засрамих, а пък по моя адрес почнаха да се носят доста приказки, обвиняваха ме във високомерие и пр., понеже, наистина, както разбрах после, Младен Влашки бил звездата не само на факултета, ами и на целия университет. Но до ушите на Младен Влашки още тогава изглежда е достигнало моето неведение за неговата слава, което е довело до това той да ме възприеме като конкурент за славата му, и на тази основа да ме намрази най-всеотдайно. Той самият, Влашки де, имаше ботевски вид, понеже носеше и поддържаше брада, падаше си малко нещо позьор, при това минаха доста години, през които дружеше със странни особи като Огнян Сапарев (агент на ДС, както разбираме сега), с партийни секретари на БКП и пр. А пък когато аз създадох своя Философски дискусионен клуб в ПУ в далечната 1987 г., той, Влашки де, криеше страхливо глава в яката си, когато ме срещаше, мъчейки се да не ме погледне, и нито веднъж не дойде в клуба.
Но ето че в един момент през януари 1997 година го видях в предните редици на демонстрациите срещу Виденов, позачудих се, че и при него са избликнали изведнъж съвсем ненадейни антикомунистически чувства. Скоро обаче след това се разбра, че това се е случило, понеже човекът просто се е възползвал от момента, за да стане депутат. Той стана депутат, и то от най-важните, най-активните, подмазва се дълго и всеотдайно на Костов, а после, естествено, в един момент ще го предаде. Нищо че преди това доста му е четкал обущата, но когато вече не е на власт ще го намрази хептен всеотдайно – за да му забие жестоко ножа, както подобава за всеки мизерник от класа. Но да оставим това, ето и самата по-лична моя история.
В един момент се разбра, че властта искаше да смени старите директори на училища, назначавани без конкурс още от байтодорово време, което си беше една доста добра идея. Обявиха се конкурси, и моя милост, понеже все пак съм философ, реших да се явя на конкурса, защото винаги съм имал някакви свои по-авангардни идеи за образованието, които исках да проверя и на практика. С една дума, чувствах се реформатор, ала понеже моя реформизъм се проявяваше все на едно идейно ниво, реших да се пробвам поне малко по-практически.
Когато в клуба на СДС заявих за желанието си да участвам в конкурса, всички ме подкрепиха, понеже се успокоиха, че явно амбициите ми не са толкова големи. Преди този момент аз бях доста активен в обсъжданията, вземах думата по няколко пъти на събрание, та факторите от клуба се бяха уплашили да не би да имам политически амбиции, които при моето красноречие трябва да са били, по тяхна преценка, доста големички – което и стана основание за дълбоката им и нескривана враждебност към моята персона. Но ето че се видя, че съм глупак, щом искам да стана само директор на училище – а те явно се бяха бояли да не би да искам да стана… депутат. Разбира се, комай всички в един клуб на СДС от онова време се бореха за по-престижни държавни постове, а пък предел на мечтите на тия хора, разбира се, си беше депутатството.
Както и да е, тогава именно председателката на клуба с дълбоко облекчение и с нескривана радост ми каза, че ще ме подкрепи най-активно и ми каза да си избера училище, на което искам да стана директор. Аз казах, че вече съм го избрал, но тя ме посъветва да помисля, понеже имало и по-престижни и елитни училища, които “ме заслужавали” – точно така се изрази. Но за тази цел аз трябвало да се явя лично при “дипутата Влашки”, който тогава беше главен фактор в тия конкурси: за да не се получело така двама “наши хора” да кандидатстват за едно и също училище, трябвало лично Влашки да каже кой къде да кандидатства. И така, аз веднъж отидох до сградата на централното СДС в Пловдив, за да търся Младен Влашки.
Разбира се, за да се добере човек до величие като Влашки беше невъзможно. Аз като видях тази ситуация, веднага реших да не го търся повече, понеже знаех, че той добре ме познава, и като види името ми, ако има нещо, сам ще ме повика. И така, аз не отидох да го търся, понеже, от друга страна, ролята на просител лично на мен хич не ми допадаше. И си избрах едно друго училище, дадох си документите за него и зачаках конкурса: сиреч имах неблагоразумието да си помисля, че конкурсите ще протекат “обективно” – сякаш не знаех, че живея в България!
За зла участ за същото училище решила да кандидатства и една дама, която при това беше съпруга на един от най-великите лидери на СДС от пловдивски мащаб – нека да не казвам кой засега. Влашки като видял, че моето и нейното име се “дублират” като “наши кандидати”, не само че не намерил за нужно да направи разместване, ами оставил всичко така, явно от добри чувства към мен – за да се проваля на конкурса. Аз като разбрах, че мой конкурент ще бъде “самата госпожа Колиманова” (ето, че изплюх камъчето!), не се отчаях, понеже я знаех като доста слаба в личностно отношение кандидатура, която с лекота ще победя – нищо че мъжът й е голям фактор в СДС-Пловдив. Впрочем, този Колиманов се оказа не някой друг, ами същия оня “велик шеф” от пловдивското СДС, който в предишния очерк описах като властелинът, който назначаваше Сульо и Пульо, стига да са му приятели, на всякакви постове. И пред чийто кабинет ние, чакащите за “банката за кадри”, чухме онзи любопитен разговор. Но това казвам между другото...
Подготвих си новаторска идейна програма за управление, с която се искаше да се кандидатства. Самата Колиманова, като разбрала, че аз съм й конкурент, лично изглежда е отишла да плаче на рамото не само на обичния си съпруг, ами и на рамото на “самия Влашки”. Когато обаче шефката на клуба ми заяви, че си създавам врагове и че трябва да се оттегля, аз се амбицирах и реших да направя един гаден ход, решен на всичко, за да победя. Понеже наивно си мислех, че все пак, ако ще да сме демократи, всичко ще трябва да става съвсем демократично. Ала не би…
Отидох веднъж в София и се срещнах с един мой приятел, който беше депутат от избирателния район на моя роден край. С него бяхме доста близки, и той обеща да говори с Влашки, да натисне, та да спечеля конкурса аз. Заяви, че ще отиде и при министъра на образованието, та да бъде сигурна работата. Заяви, че тази Колиманова ще стане директор само през трупа му – нищо че мъжът й бил не знам какъв си.
Върнах се в Пловдив и, успокоен донейде, зачаках конкурса. В един момент разбрах, че се въртят някакви интриги по това, че “самият Колиманов” веднъж съвсем ненадейно дойде на събрание в клуба, за да види кой е този натрапник Ангел Грънчаров, дето иска да измести жена му от топличкото директорско място. И не само ме видя, но и понеже започна една дискусия, добре ме и запомни, понеже аз встъпих в спор с него, в резултат на който той вече ме намрази тотално: понеже го направих смешен и жалък пред събранието! Това кухо величие изпъкна именно с безкрайната си, но толкова високомерна кухота – и това той не можеше да ми го прости никога.
Дойде и конкурсът. Представих се бляскаво. Явно в комисията е имало и хора, които са били по-обективни, защото тя заседава кажи-речи няколко дни за да определи резултата. Накрая комисията измисли най-йезуитско решение, при което и вълкът да е сит, и агнето да е цяло: и на Колиманова, и на мен дадоха абсолютно една и съща оценка, съвпадаща дори до стотните! При това глупаво положение нито един от кандидатите не можеше да спечели конкурса: не може едно училище да има двама директори! И понеже нов конкурс не можеше да се направи току-така, туриха Колиманова за “временно изпълняващ длъжността”, до нов конкурс. Колиманова ме победи: “временното” й директорстване продължава вече почти 10 години! Когато след време срещнах из университета Младен Влашки, той най-нагло ме изгледа като триумфатор: успял беше да покаже властта и величието си. А пък нищожествата, оказва се, особено силно са привързани към такива перверзни удоволствия – като това да мачкат личности.
Това е. Аз се примирих, понеже, от друга страна, не копнеех кой знае колко да ставам директор. Даже скоро оцених, че за мен лично е станало по-добре: невероятно сладка е свободата, която има един редови преподавател по философия! Но Влашки няма да спре дотук: той си тури за директор на училището, където аз работех, едно нищожество, подобно на него самия. И което съвсем скоро, под негова диктовка, ще почне люта битка да ме уволни и от това училище! Тази битка пак я спечели, разбира се, самият Влашки: аз бях уволнен доста подличко от училището през 1999 година. Скоро след това, под дружния натиск на Колиманов и на Влашки, ще бъда изключен и от партията СДС! Но това е друга история, която ще разкажа съвсем скоро.

 

31.Зад “личностните конфликти” стоят различни ценностни парадигми

 

Ето че достигнах до един значим, дори съдбовен момент в историята ни, който непременно трябва да се обсъди: за качеството и морала на личностния, на човешкия фактор. В развитието на СДС този фактор изигра злокобна роля: всички сега в хор твърдят, че СДС се било разпаднало заради “личностни”, а не заради “принципни” причини. На никой обаче не му минава през ума, че тъкмо личностното е и най-принципното.
Ето и аз в моя пример, когато засягам някои лични събития в житието-битието ми, изтъквам известни личностни несъответствия, които неизбежно водят до конфликти. Някой може да си помисли, че го правя това поради някаква си там моя маниакалност, защото примерно не съм бил оценен като личност от коалицията и по-късно от партията СДС, докато в същото време в нея са цъфтели съвсем друг тип личности. Също на повърхността се оказва, че се представям тук, в тия записки, като “пострадал за каузата” и едва ли не като “репресиран”, и го пиша всичко това било за да си отмъстя, било пък за това да получа някакво поне, макар и позакъсняло признание. Сигурен съм, че мнозина ще си помислят тъкмо това, и си представям дори гримасата на разочарование, която ще се появи на иначе интелигентните им лица: и тоя е маниак на тема личност. Каквито явно са повечето комплексари, които се идентифицират като десни, и точно по тази причина – прекалена чувствителност и себичност на личностния фактор – СДС, пък и ДСБ сега не само че не могат особено да просперират, но все повече губят влияние, и в един момент току-виж и изчезнали. Какво може да се каже по този повод?
Първо, не се описвам и представям тук като “страдалец за демокрацията”, който при това е пострадал не от друг, ами от самите демократи. Вярвам, че забелязвате, любезни мои читатели, че често си служа в описанието на тия мои лични преживелици с порядъчни дози хумор, насмешка и ирония, което показва, че не съм се чак толкова вживял в тях. Въпреки че, както ще се разбере, дълбоко съм убеден, че тъкмо личностното е принципно важното за партиите с дясна ценностна ориентация и философия. В личното, като в призма, се пречупва общественото, социално значимото, да не говорим пък за общочовешки значимото. От личността всичко започва в сферата на социалния и политическия живот и всичко пак до нея свършва. Масовото съзнание у нас е масово повредено от марксистко-комунистическия догматизъм, според който “социалното”, а не личностното, е значимото, а пък личностното е нещо, което трябвало да се пренебрегва. И затова тия (д)ефекти на такъв един коварен догматизъм са довели до тази обърканост, която всички чувстват, когато за личностните конфликти се говори като за нещо несъществено и “преодолимо”, докато важното именно било другото. Личността и нейните аспирации обаче – ако се освободим от онзи догматизъм – са водещото в тия отношения, а личностното е основата на всичко останало. Ето защо именно те са и фатално важното.
Аз много съм мислил и дори писал по тия проблеми, и то не сега, постфактум, ами още навремето, когато все нещо можеше да се направи, та да се надмогнат силите, водещи до разцепление. Тогава, в периода 1999-2001 година, излязоха някои мои статии във вестници като Демокрация, Стандарт и Про & анти, в които предупредих за тия “личностни процеси”, застрашаващи авторитета и единството на организацията. Една от тази серия мои аналитични статии се наричаше “Диагноза: личностен дефицит” и тя излезе малко преди решаващата конференция на СДС през 2000 година. В други мои тогавашни статии предупреждавах за дискредитацията на имиджа на СДС, породена от безобразията на кариеристите-клиентелисти, който правеха всичко, за да съсипят авторитета и доверието в СДС, понеже действаха единствено в угода на своята корист. Ето че се оказва, че зад личностните различия се крият още по-значими ценностни несъответствия, които имат силата да разцепят една организация, и които, както сега мисля, с нищо не могат да бъдат спрени или предотвратени.
В СДС имаше през целия този период един все повече изтъняващ слой на романтици и идеалисти, които бяха там единствено по най-безкористни подбуди, заради великата кауза на човешката свобода и на демокрацията. Тия хора са така устроени, че се гнусят от всеки помисъл за материално облагодетелстване за сметка на идеята, т.е. такива хора никога не биха се и превърнали в най-безсрамни “търговци в храма”, каквито по начало си бяха другите, останалите. Които бяха в СДС не за друго – те “другото” и не можеха да го разберат и асимилират сякаш по силата на някакви си дори генетически увреждания! – ами единствено заради ламтежа за личностно облагодетелстване и устройване. Тия арогантни и нагли хора нямаха и не можеха да имат някакъв дори и най-мижав духовен импулсец, понеже душите им, явно, са така извратени, че за тях единствено значимото е само материалното: властчицата, държавната служба, депутатстването, мошеничествата от всякакъв род, кражбите; само лъжата за такива сякаш е единствената кажи-речи “съзнателно-духовна” подбуда.
И когато в СДС като управляваща партия нахлу още по-грамаден поток от алчни и безскрупулни хора, то тогава неизбежни бяха личностните конфликти. Като при това, трябва да се признае, в един момент личностите, имащи някакви все пак по-възвишени подбуди, се оказаха в немилост, понеже сякаш бяха неадекватни на “порива на самото време”. И такива, доколкото ги имаше, или си взеха шапката и сами си тръгнаха, или пък по най-унизителен начин бяха изритани от организациите. В един момент към 2000 година СДС беше заплашен от злата участ да стане сбирщина от жадни кариеристи, в която по най-немилостив начин се гонеше всичко по-светло и идеалистично. Още тогава разцепването на управляващата партия се оказа неизбежно.
Но тук именно има един фатално важен исторически момент, който ако не се разбере, то все едно нищо не се е разбрало. Премиерът Костов като ръководен фактор в СДС няма как да не го е разбирал, и той именно е трябвало да направи един съдбовно важен избор – и за него самия, и за страната като цяло. Цялата тази многоглава хидра, цялата тази лакома напаст в СДС, която беше оглавена от Хр.Бисеров, Е.Бакърджиев, Б.Бонев, Данчо Ментата и пр. се беше обаче добре окопала на всички нива, и особено на най-високото, в централата на СДС и в Парламента. У тия хора, разбира се, липсваше всякакво съзнание за мисия и за отговорност пред нацията и държавата, понеже те нямаха и не можеха да имат и най-елементарно държавническо съзнание. Ако Костов предприемеше, изхождайки от своя пиедестал и от отговорността си на лидер, някакви по-радикални мерки срещу кариеристичната крадлива напаст, то СДС неминуемо още в ония години би се разцепило, властта щеше да бъде загубена, а пък реформите в страната щяха да бъдат изоставени и забравени. Това СДС да загуби властта, изглежда, не е влизало в сметките и на представяната тук кариеристично-клиентелистка напаст, защото тя, знайно е, само от властта черпи дивидентите си. Костов пък, по съвсем други подбуди – заради високото съзнание за държавническа отговорност, свързана с наченатите реформи, и също и заради съзнанието за дълг пред нацията и страната – също не е могъл да рискува загуба на мнозинството и на властта. Ето защо двата лагера трябваше да вегетират във временно примирие до редовните избори, което даваше шанс на лакомниците да продължават безобразията си, а пък на Костов даде възможност да продължи реформите, плащайки обаче за това една твърде жестока цена.
Но по това именно се познават големите държавници: те са способни да поемат тежки отговорности и да плащат цялата цена, но именно за доброто на нацията и държавата. Разбира се, този вариант, който беше избран от Костов, доведе до положение именно нему да припишат пълната отговорност за всички злоупотреби на управляващите, понеже онази арогантна кариеристична напаст действаше по добре познатия принцип: “Крадецът вика: дръжте крадеца!”. Ако сте забелязали, все още водената срещу Костов пропагандна война на олигархичните медии никога не е дала нито един залп срещу Бисеров, Ментата, Бакърджиев, срещу любимеца на Чьорни ген. Бонев и пр., напротив, тия изброените са нейни галеници и любимци, на тях именно, пропагандата им тури дори ореоли и нимби на “светци”, жертви и страдалци, невинно покосени и пострадали така несправедливо от “авторитарния Костов”. Който пък, респективно, беше възведен в сан на неоспорим "вожд на мафията", на "злодей", когото всички мразят, и му беше дадена привилегията да стане "най-черната личност на българския преход". Най-странното е, че се намериха наивници сред нас, българите, които, представете си, дори повярваха на тази съшита с бели конци пропагандна теория…
И ето сега като пиша в тия моя записки, примерно, за оня алкохолик от “барикадите на революцията от 1997-ма”, който се подвизаваше в кварталния ни клуб на СДС, и който дорасте, наистина, само до нивото на заместник-кмет на район, ала също добре се наяде, та разруши имиджа на СДС колкото можа и докъдето му стигаха силиците, то това не е просто защото той, представете си, ми бил лично ненавистен. Напротив, зад личностната несъвместимост, както се вижда, стоят доста значими идейно-ценностни несъответствия, които просто няма как да се примирят. Същото е когато пиша и за моите дребнички истории с “великия депутат Влашки”, или с “кадровика” Колиманов (има обаче забележително символична фамилия, нали, не съм я измислил аз, а е автентична, и доста пасва за това, което същият правеше: да коли и да беси!) или с някои други. Работата, вижда се, не опира в “дребнички психологически конфликти”, както на някои им се струва, а до нещо много по-съществено: тия лица бяха носители на определена житейска философия, на определена ценностна парадигма, на някаква жизнена стратегия, която определяше дълбокия вътрешен смисъл на политическото действие, зад което те заставаха.
Ето защо и “разводът” с тия лица – кариеристите, клиентелистите, склонните към кражби и разбойничество – беше неизбежен. Той обаче не е “личностен” в смисъл на "несъществен", един вид "излишен" и съвсем "второстепенен". Всичко това се представя от "доброжелателно-настроените" анализатори от типа на А.Райчев, на Е.Дайнов или пък на Дудучко Бареков именно така: абе Костов, Софиянски, Н.Михайлова, П.Стоянов, Е.Бакърджиев и пр. се "изпокараха" просто без и сами да знаят защо, явно от суетност и маниакалност кой да води "бащина дружина", а иначе са все от един дол дренки! Сега схващате ли защо такива услужливи анализатори нивелираха така натрапчиво и по този подъл начин най-значимите различия, които стоят зад уж "дребничките личностни конфликти" в СДС, а пък и в българската политика изобщо.
А всъщност, напротив, както се оказва, тъкмо личностното е най-същественото, понеже то е формата, в която се побира останалото, именно идейното, ценностното, стратегическото, програмното, необходимото, съдбовното и пр. значимо съдържание. Този развод дойде, както посочих, едва след като СДС загуби властта. А това, че Костов запази на всяка цена единството на СДС в името на довършването на мандата, и то по съвсем ясни държавнически подбуди – довеждането докрай на поне най-важните реформи – говори единствено за себеотрицателността и съзнанието за дълг на този наш политик пред нацията и историята. Която е така рядка и почти несрещана черта в цялата тази наша толкова низка политическа гмеж, непрестанно напираща към властта.
Днес голяма част от ония, които успяха да съсипят имиджа и доверието в СДС, са на предни позиции в милиционерската партия на ген. бат Бойко, понеже най-вече там намирисва на скорошна властчица. Други от тях пък си се върнаха в своето изконно лоно, именно в лоното на партията-кърмилница БСП – примерно В.Димитров, както е известно, е съветник на Гоце Първанов! Трети са при пашата Сава Доганов, става дума за Ментата и Бисеров. А някои дори се свлякоха до нивото на "Атака", само и само да са в Парламентеца – пловдивчанинът Павел Шопов, да речем. СДС след отделянето на Костов и създаването на партията ДСБ, си остана люпилня на млади и още по-арогантни кариеристи, които са готови и майка си да продадат, само и само да са на власт и да се облажат. И към които, както забелязвам напоследък, и новият им лидер Юруков вече изцяло мина, понеже осъзна, че други в СДС, собствено, вече и няма. Процесите в партията на Костов също не са добри, което ни дава основание да говорим, че нашата демокрация е в най-тежка и всеобща криза.
Интересното е, че сякаш само при БСП, ДПС и сега при ГЕРБ “личностен проблем” сякаш няма. Изглежда щото при ченгета, милиционери и явни разбойници да се говори за личности е доста рисковано. Ето защо тези формации гъмжат от най-нагли безскрупулни кариеристи, и не само това, ами на всичкото отгоре и народът гледа с възхита към тях и то със широко зяпнали уста. Сякаш и на самия този многострадален наш народец му текат лигите, понеже си мисли, че ако тия избраници-мафиоти се развихрят, то и самият народец нещичко току-виж би намазал. Изглежда тук се крие и тайната на неудържимия възход на бат ви Бойко Борисов, който така силно ентусиазира политическата пасмина на нашенските мераклии за власт и облаги. И които, подобно на пчеличките, кацат от партия на партия, от цвят на цвят, за да събират неуморно своя златен прашец.
Но все пак да завърша с един личен епизод, понеже се отклоних май с тия прекалени разсъждения. Ето какво стана после. Наистина, назначената от Влашки директорка направи нужното и ме уволни от училището, в което работех от 5 години. Майната му на училището, дори това, че ме уволни, се оказа, че е за мое добро, ала в един момент моите неприятели се захванаха да ме гонят и от СДС. Повод за това им дадох самият аз, понеже в един момент заведох с мен един мой приятел, когото препоръчах за приемане в партията СДС. Бабичката, която ръководеше клуба, се паникьоса, понеже си помисли, че искам постепенно да й организирам преврат, та да я гътна от поста й. Тя отърча да се оплаче на Колиманов, който по тоя повод лично пристигна в клуба да ме гони. Това, че съм завършил в Русия някога, разбира се, беше извадено, за да се докаже тезата, че аз съвсем съзнателно руша “идейното и организационно единство на СДС”! Излизаше, че съм “шпионин” не просто на комунистите, ами и на съветските комунисти, което било хептен непростимо. Даже се предложи от наглеца Колиманов тия, дето са допуснали изобщо да бъда приет в СДС, да бъдат наказани, понеже са допуснали “класовия враг” в редиците на СДС.
Тогава именно скочи пияндето и произнесе прочувствена реч, в която изтъкна, че той единствен бил против моето приемане и че ме бил надушил че съм чужд на СДС още в първата минута. Колиманов си записа нещо в тефтеря, тя да се отблагодари на този самотвержен и героичен пияница. Аз стоях и не вярвах едновременно както на ушите си, така и на очите си. Разбира се, не останах длъжен и произнесох пламенна реч, в която призовах присъстващите на този спектакъл да вникнат по-внимателно в ситуацията и да не се подвеждат да гласуват за изключването ми. Казах и какво мисля за тази клика от най-безскрупулни наглеци, които бяха узурпирали ръководството на СДС в Пловдив – Гърневски (кмет), Андонов (областен управител тогава), В.Колиманов (оргсекретар на СДС) и техните лакоми свити от кариеристи, които ще закопаят СДС без да им мигне окото. Някакъв подмазвач от публиката в този момент жално зави на умряло, бабичката-шефка ми взе думата и подложи на изключване моя милост от СДС. Бях изключен с пълно единодушие, никой дори не се и въздържа от гласуване. След това в продължение на месеци бях пресрещан по улиците от присъствали на това унизително събрание седесари, които, страхливо оглеждайки се да не ги види някой че говорят с мен, ми се извиняваха. И ми стискаха ръката че съм бил прав, ала ме молеха да ги извиня, че били гласували за изключването ми – гласували само защото прекалено много ги било страх…
Това е. Когато СДС падна от власт, а Колиманов вече не беше фактор в СДС, същите тия хора изпратиха нарочна депутация до мен, която най-официално ми се извини за станалото. И хорицата ми заявиха, че са ме били възстановили в партията. Аз заради своя изследователски интерес към психологията отидох, върнах се в клуба. Пияницата вече го нямаше там, беше отишъл другаде. Скоро се разбра, че щом се е учредила Атака, той е отишъл, естествено, там. Другите кариеристи, които напираха за служби когато СДС беше на власт, също вече се бяха махнали: сега, забелязвам, повечето от тях са вече в ГЕРБ. А преди това бяха “монархисти”, царски чиляци, запретнали ръкави да забогатеят поне при Симеона. Но сега са при бат си Бойко и го гледат със светнали от мечти очи. Абе чисто нашенска, българска психология – какво друго да каже човек…
В клуба на СДС бяха останали само 10-на пенсионери – и моя милост. Шефката-бабичка беше успяла да си уреди апартамент в друг квартал и беше напуснала и квартала, и клуба. Това беше останало от СДС. Скоро след тия събития и то се разцепи, та се образува ДСБ. Но това вече е друга история, за която ще се наложи да пиша после. Пък може и изобщо да не пиша, понеже то вече не е история, тъй като става в наши дни.


32.Предупреждение за пораженията на "огледалния антикомунизъм"

 

Под "огледален антикомунизъм" разбирам един синдром на съзнание и поведение, в който като в огледало може да се открият всички до един недъзи и дефекти на комунистическата психология. "Огледалният антикомунизъм" възпроизвежда буквално комунизма, но на едно личностно-психологическо ниво. Доста е коварна тази ситуация: да се определяш като антикомунист, а всъщност да имаш все същия комунистически маниер на мислене и поведение, ама някак си "наопаки", със знак "анти". Този тип антикомунисти са също един такъв печален продукт на комунизма, какъвто са и автентичните комунисти.
В нашата най-нова, съвременна история този феномен на "огледалния антикомунизъм" се прояви доста отчетливо в средите не само на СДС като най-стабилна антикомунистическа политическа сила, но и на всички останали, и то до последната, партии и организации. С времето като че ли неговите прояви все повече отслабват, но той все още има достатъчно сила, и по тази причина може да се открие не само в сегашното СДС, ами и в другата дясна партия ДСБ. А пък в годините след 1989-та "огледалният антикомунизъм" си беше в своята стихия. Особено опасен стана той в годините 1997-2001-ва, когато СДС беше управляваща партия.
Аз в предишния очерк писах за някои от неговите прояви, и затова някой може да каже: добре де, ами къде беше навремето, защо тогава не се изказа и не предупреди?! Щото сега е много лесно, постфактум, да се умува и философства, но моментът е пропуснат. Та в тази връзка тук искам да публикувам едно мое писмо до премиера Иван Костов, което съм написал и изпратил на 5 октомври 1997 година. То е тъкмо по повдигнатия проблем и ми се струва, че ще е любопитно да се разбере сега как е бил осмислян и поставян този проблем тогава, в ония решаващи години. Ето го и самото писмо:
Уважаеми господин Костов. Позволявам си да обърна вниманието Ви върху един изключително важен проблем на сегашната ситуация в СДС и на управлението на страната. Всъщност изпращам Ви текста на мое изказване, което беше оценено като скандално както в клуб 37 на СДС в Пловдив, така и на други нива на организацията, на които съм се опитвал да се изкажа. След като не бях чут и разбран в средите на СДС, до които имам достъп, реших да подготвя статия за печата, в която да поставя проблема на вниманието на обществеността. Но тъй като съзнавам, че такава статия може да бъде използувана в започващата вече кампания срещу управлението на СДС, то реших да се обърна към Вас като последна надежда да бъда разбран преди да използувам възможностите на печатното слово. Ето част от това, което от много време се опитван да кажа, но досега не съм бил чут:
България е изтощена, тя няма сили да издържи още една криза на властта, подобна на януарската, от януари 1997-ма. Ако СДС (и ОДС) пропилеят своя шанс във властта то последиците ще бъдат непредвидими – тогава и албанският вариант ще ни се стори мек в сравнение с ужаса на предстоящото. Затова нека да се опитаме да си представим онези процеси, които могат да подхлъзнат управляващите в пропастта на непрекъснато дебнещия провал. Ще акцентирам върху една коварна тенденция вътре в СДС, за която почти не се говори, но която може да се окаже фатална.
Изключително важно е създаването на механизъм за издигането на ръководни постове в съюза (и също във властта, в управлението на страната), който да благоприятства растежа на млади, образовани, необременени от миналото и от стереотипите на огледалния антикомунизъм личности, проникнати от духа на свободата, от толерантност, от доверие към личността, от човечност и от разбиране на властта като огромна отговорност, а не като начин за бързо “уреждане” в живота. От решаването на тази задача зависи успеха на управлението на СДС и спасението на България, справянето с огромните трудности, които ни чакат и които могат да се преодолеят само чрез впрягането на целия личностен потенциал на СДС и извън СДС, т.е. потенциала на България като цяло. Ако тази задача не бъде решена, то провалът на СДС като управляваща сила е гарантиран и неминуем, а оттук следват неописуеми беди за България, за изстрадалия наш народ. Дано всекидневните грижи по управлението и суетнята, свързана с него, не доведат до фатално забравяне на тази насъщна задача. Към настоящия момент обаче ситуацията е направо плачевна.
Най-лошото е, че в средите на властващите – и особено в средния ешалон на управлението продължава да битува представата, че властта не е тежка отговорност, а просто начин за уреждане на личното положение и средство за “изсмукване” на материални благини. Другояче казано, представата, че властта е келепир, е гибелна за всяка управляваща сила и за всички управляващи, тя неизбежно ги влече в пропастта на провала, тя е корен на корупцията във властта, който трябва да бъде отсечен. Страшно е, но трябва да признаем, че в средите на СДС тази представа и нагласа е широко разпространена и съответно малцина са ония, които разбират истинския смисъл и отговорностите на властта. Ако тези последните си останат малцинство и следователно келепирджиите продължат да доминират, днешните управляващи неминуемо ще се провалят.
Казаното по-горе означава, че кадровата политика на СДС страда от големи недостатъци. На отговорни постове биват издигани лица просто защото били познати, близки или дори роднини на някой от политическите ръководства на съюза от някакво ниво, а не защото притежават необходимите качества или даже ценз. В съюза гъмжи от пробивни кариеристи, които не подбират средствата за да се уредят на някое заветно място във властта. 3а да постигне целта си тази сива маса от обвързани на лична основа с ръководствата кариеристи прави всичко възможно за да прогони кадърните и честни членове на съюза, да ги елиминира като съперници за властта. Отделните местни ръководства на СДС не са друго, а само групировки на лична основа с кариеристични попълзновения, т.е. “приятелски кръгове”, жадни за власт и постове, на които съвсем не им влизат в сметките такива неща като успех на управлението или пък извеждане на страната от страшната криза. Дефицитът на личности в СДС е огромен, за съжаление на ръководни постове в него (особено по региони и по населени места) са се наместили хора с посредствени личностни качества и без политическа култура, но за сметка на това безкрайно жадни за власт и келепир. Не може да постигне успех едно управление, което не се опира на личностния ресурс на неговата политическа сила и дори на цялата нация. Затова ако НИС на СДС не се опита да промени по някакъв начин ситуацията с кадрите по места и региони, то провалът на управлението е гарантиран и ще се дойде в най-близко време. Некадърникът на власт, поставен там от СДС, е “чумата” за СДС. С това една демократична партия трябва да се бори непрестанно – защото в противен случай пораженията от такива хора са безкрайно опасни и вредни, понеже всекидневно подкопават и съсипват управлението на страната.
Във връзка с казаното трябва да се добави, че в СДС за съжаление се възпроизвеждат онези стереотипи на съзнание и поведение, с които навремето БКП упражняваше властта. Най-основният сред тях е синдромът на “активния борец” или пък този на “крайния антикомунист”. Според първия дефект на съзнанието членската маса на съюза или партията се дели на "обикновени" и "заслужили в борбите". Съответно на това решаващата дума имат онези, които без срам за себе си твърдят, че от години били мръзнали по митингите или пък барикадите на “битката за демокрация” и следователно трябвало да са на първо място при разпределянето на топличките места, на благинките на властта. Онези от членовете на СДС, които пък безскрупулно твърдят че били “най-крайни антикомунисти”, също си мислят, че спадат към някаква каста на избраните и затова разчитат, че и те няма да бъдат подминати когато се търси човек за някакъв пост. Всъщност за съзнанието на такива трябва да се търси не подходящ човек за някакъв пост, а по-скоро се търси подходящ пост за ето този, именно за “нашия” човек. Стигнало се е дотам, че ако някой в СДС каже за себе си, че не иска да бъде просто “антикомунист”, а че му стига да е демократ и либерално настроен, то показните антикомунисти непременно ще го освиркат или поне няма да погледнат на него с добро око. А пък ако е и кадърен, непременно ще го обявят за “враг”, та да го елиминират от битката за постове. И т.н., и т.н.
Едно от условията на неминуемия провал на управляващите – в случай че не се намерят сили за противодействие на гибелните тенденции – е това, че почти винаги се търси работа на еди-кой си, който бил “наше момче” или момиче, също бил “последователен”, “анти-“, “активен”, и непременно познат на г-н Еди-кой си и пр. Но много рядко се търси личност, човек и специалист, който наистина може да поеме тежестите на някоя държавна длъжност – и непременно ще се справи с работата си. Подценяването на личностното начало, от което в крайна сметка зависи всичко в едно управление и наместването на негово място на “другарско-кариеристичния” принцип на издигането на кадрите е изпълнено с коварни опасности за съдбата на самото управление. За съжаление засега почти нищо не се прави за промяна на тази ситуация, което вещае ускоряване на провала, неговата неминуемост и съдбовност. Последиците за страната, захвърлена отново в бездната на хаоса, безвластието и отчаянието, са ясни за всеки човек, ала изобщо не влизат в сметките на толкова арогантните и настъпателни кариеристи.
Властта е човешко отношение. Една власт е осъдена на неотвратим крах ако отчуждава, а не приобщава колкото се може повече човешки и личностен потенциал около себе си. Съвпадението на идеята на СДС – да създава условия и да насърчава проявите на личностност, свобода, предприемчивост, склонност към поемане на инициативи, рискове, вдъхновени от воля за успех и желание за пълноценен, свободен човешки живот, за умиротворяване и просперитет на обществото и пр. – със смисъла на понятието за държавна власт, която трябва да прави същото, не да пречи, а да насърчава и предразполага хората да изявяват свободно себе си, е изключителен шанс на СДС да реализира своята идея и с това да внесе човечност и живот в българското общество. А това не е друго, а именно истината за спасението и просперитета на България.
Изключителните тежести на управлението на СДС и ОДС могат да бъдат изнесени само ако политическата сила е преизпълнена със съзнанието за своята отговорност. Носител на това съзнание, негов субект може да бъде само отговорната личност, отдаваща своята енергия за успеха на делото, и то по известни идеалистични подбуди. Смисълът на всичко казано по-горе е, че точно на тази личност трябва да се дава път – за да се акумулира човешката енергия, способна да поеме тежестите на управлението на всички нива, което пък ще гарантира успаха на самото управление. Но това, уви, не става, и поради това могат да се очакват в най-скоро време неминуеми беди.
Г-н Костов, ето този текст беше посрещнат с непоносимост в онези органи на СДС, в които беше представян. Това е обяснимо и е своеобразен тест или доказателство за истинността и навременността на това, което той изисква да се направи. Дали обаче нещо все пак ще бъде направено?!

5 октомври 1997 година С уважение: (подпис, А.Грънчаров)

33.Защо кучетата вият така прочувствено

 

Това е статия, написана на 20. IV. 2000 г., изпратена до "свободните медии" тогава и, разбира се, непубликувана. Но понеже говори добре за някои особености на тогавашната ситуация, я публикувам тук като свидетелство за психологията на онова време:
Невъобразим лай и вой изведнъж нададоха отвсякъде срещу правителството – толкова е силен, че човек може да си помисли, че е истина това, за което ръмжат така усърдно. Страхотна злоба се излива и то тъкмо срещу правителството, което преодоля хаоса, стабилизира бюджета, сложи прът в колата на групировките, заслужи с решителността си поканата за преговори за членство в Европейския съюз. Мнозина от избирателите са объркани и подведени – излиза, че "честните" искрено се възмущават от "нечестните", "чистите" от "нечистите", а "светците" и "неподкупните" най-накрая били намерили сили да възроптаят срещу "крещящите несправедливости". Наивници у нас има в изобилие, на всяка лъжа досега се е вярвало, но дали някой ще усети, че нещата съвсем не са такива както ни ги представят?
Хубавото е поне това, че "на лъжата краката са къси", което е предпоставки за изобличаването на ония, които така неистово вият, а целият печат най-услужливо им предоставя страниците си. Да се запитаме поне това: кои са "възмутените", с какво са ни добре познати, какво са правили досега? За да не се подвеждаме, трябва да направим нужното и да разберем...
Начело е, разбира се, лицето Тренчев, на което едва ли някой, впрочем, още вярва. "Синдикалистът", който превърна "Подкрепа" в мафиотско дружество за изнудване и лесна печалба, е грозно да се представя за "морално чист". Същият Тренчев се развилня най-активно по времето на печално известния Беров, когато сам сменяше министрите, а престъпниците изтупаха България като вехт и ненужен дюшек. Приглася му старият "конспиратор" Бригадир Аспарухов, на който "Партията" ще му е вечно благодарна за това, че скалъпи най-известния компромат, помогнал за падането на правителството на Ф. Димитров (шега ли е това?!). Размърда се и бившия "бащица" на нацията, Желев, който също има неоценими заслуги за настаняването на Беровата вакханалия, в която престъпниците направиха от България свой рай. В компанията попадна и ген. Бонев, станал генерал с подписа на същия този Желев, на който "Партията" вече е готова да прости измяната му – когато той от комунист стана "седесар". Е, вярно, от ония, които са готови да служат всекиму, стига да има постове и облаги – и които мигом "скачат от каруцата" щом бъдат лишени от тези последните!.
Доган, разбира се, също е тук, макар че този път е предпазлив – та нали той е най-отговорен за беровщината като "мандатоносител", и ако пак застане начело, всички веднага ще се досетят какво става! Да им се чуди човек на акъла, та нима ни вземат за толкова прости като си мислят, че никой няма да разбере какво искат?! И то при положение, че всички знаем добре какво са правили същите тия преди само 4-5 годинки!
А пък срещу какво роптае тази добре позната компания? "Правителството ни окраде!!!" – крещят доказаните мошеници, за които е детска играчка да съсипят живота на цяла нация, те вече са го правили толкова пъти! "Крадецът вика: дръжте крадеца!" – нима ни смятат за толкова плиткоумни, че да не разберем фалшификацията?! "Защо да крадат те като ние по-добре го можем!" – поне това се разбира от прочувствения им плач. Все пак по-добре е да бъдеш окраден от "професионалист", а не от аматьори, които се оставят Тренчев да им запише гласа на касета в момента на вземането на подкуп! Оказва се, че целият вой е заради засегнатата "професионална чест" на изпечените лъжци и гешефтари. Един от тях даже се оплака, че премиерът Костов не умеел да лъже "като хората"!
Подценявайки до крайна степен паметливостта на българския народ, дори Ст. Александров, беровия министър, под чието крило беше ограбен целокупният народ, се провикна, че "не си струвало заради смешни комисионни" да се руши авторитета на властта. Логиката е, че ние ще се почувстваме поласкани ако начело пак поставим такива като него, които умеят да си "вършат работата както трябва"! Майчице, за какви ни вземат: нима според тях всички ние сме хептен малоумни?!
"Кучетата", огладнели от гледането на непоносимата за тях картинка как "кокала" им се изплъзва безвъзвратно, заявяват лакомията си пред нас и чакат да ни измамят за сетен път. "Лигите ни текат, смилете се, добри хора!" – поне това може да се разбере от всичката какафония. Дали ще се намерят и този път "меки сърца", които да подхвърлят отново в широко раззиналата им паст нашата измъчена държава?
Някои негови дейци на СДС може и да са си облизали пръстите от "кацата с меда" – има ли още нещо в нея, не я ли изпразниха вече доскорошните херои, за които пиша?! Но това в никакъв случай не може да се нарече "държавна криза" или трагедия. Трагедията ще дойде когато изпечените мошеници отново се докопат до държавното кормило. От Костов и СДС се иска просто да дадат на прокуратурата ония, които направиха всичко – и то заради свои лични облаги – да съсипят нашето доверие, доверието на избирателите. Не бива да се допуска една вярна политика да бъде спряна заради едно самозабравило се малцинство, което по същината си не споделя тази политика. И действа като политическия опонент на СДС, за който властта е единствено средството за лично замогване. А именно комунистите от нищо друго разбират, същите са и верните им "кучетата", които сега така неистово вият. Не трябва ли да ни побиват тръпки на ужас като слушаме този вой и лай? И като си представим какво ни чака ако още един път проявим малодушието, заради което толкова много сме си патили?!
Дали пък най-накрая ще проявим сила за да им "отрежем квитанциите" – щом така нагло си позволяват да ни подценяват? Дали най-сетне ще докажем, че все нещо сме научили от доскорошната си история? Ако те разчитат на наивността ни, то не трябва ли да им покажем, "че са си направили сметката без кръчмаря"? Защото от нас зависи какво ще бъде. Трябва да сме дорасли най-после до това съзнание на свободния човек, който безпощадно поставя мошениците и шарлатаните там, където им е мястото?
Щом така са се разпасали, не заслужават ли и този път нашия най-великолепен шут?
20. IV. 2000 г. Ангел Грънчаров

34.Безкрайно повтаряната лъжа не ражда истина

 

Публикувам като завършек на тези записки три мои статии, публикувани навремето в печата, които са свидетелство за тогавашната ситуация. Смятам, че тези статии-предупреждения са своеобразен документ за духа на онова време. Който въпреки всичко трябва да се реконструира и съхрани в една история на съвременна България, пък била и тя така лична...
Първата статия е публикувана във в-к Демокрация, броят от вторник, 27 юни 2000 г., именно брой 170(3316) Нищо не променям в нея, всичко е така, както съм го написал тогава:
“Могат ли управниците да бъдат... светци?” – се чува напоследък все по-силно от нароилите се изведнъж “пламенни критици” на правителството, недоволни от всичко. Какво става?
“Трябва да бъдат” – уверява ни вечно неразбиращата какво става опозиция, и добавя: „Я ни вижте нас, какви герои сме!" „Длъжни са да могат!" – крещят неуморните медийни глашатаи Тренчев, Бриго Аспарухов, Ж. Желев, Каракачанов.
“Разочарован съм от демокрацията и демократите, повикайте танковете” – мълви поет с непоетичен речник. “Всичко е от лошо по-лошо, само се руши и нищо не се създава!” – събужда се даже и Б. Райнов, а друг граждански трибун написа цяла книга в проза, в която красноречиво обяснява защо комунизмът е “толкова прекрасен”, но също защо “е пострадал от недораслите до висините му" тварни човеци. Вестниците са пълни с излияния на новобогаташи, плачещи по миналото и публично късащи си сърцата, че народецът живее в бедност.
Много издания си направиха сметката, че ще повишат печалбите си, като се включат в кампанията срещу правителството. Те се опитаха да заменят действителността с думи, при това с най-злостните, с непостижимо натрапчивата неистина. Оставиха се да бъдат използвани от организаторите на една обречена кампания. Загубиха обаче, най-много те – читателят също може да разсъждава, той вече знае, че от безкрайно повтаряната лъжа не става истина.
Така, ето сега пък втората статия, публикувана във в-к Про и анти, от 7 юли 2000 г. Тя носи заглавието Будна съвест под наем:
Интелектуалците наистина са съвестта на нацията, но за да е така, то преди всичко друго тези, които се представят за интелектуалци, трябва просто да имат съвест, а също и да са... интелектуалци. Защото не е гаранция това, че имаш съвест, щом минаваш за интелектуалец, щом са те "набедили" за такъв, щом сам си повярвал, че си интелектуалец. Не е достатъчно да имаш талантец, за да те смятат за интелектуалец, важно е в каква насока си употребил дарбата си.
Духовното превъзходство, лежащо в основата на интелектуалността, е мисия, то е безкрайно висока отговорност, която се определя също така от висши морални подбуди. Интелектуалността не е занаят, чието упражняване непрекъснато трябва да осребряваш, да печелиш високи дивиденти, един вид и все едно проституирайки с някои отредени ти по природа качества на личността и духа.
Извращаването на мисията на интелектуалеца е най-голямото падение, което изобщо можем да си представим: духът не може да се продава за пари, с него, разбира се, не бива да се проституира.
От друга страна, интелектуалното превъзходство не е имане, което априори притежаваш и което можеш да употребяваш както ти скимне, за каквито цели поискаш; то е ценност, която непрекъснато трябва да отстояваш и проявяваш, да държиш на длъжната висота, да я изпълняваш с все по-голямо достойнство. Затова, общо взето, малцина са автентичните интелектуалци, които са на нивото на една такава висша морална потенция, каквато е истинското духовно превъзходство; при това те съвсем не парадират със себе си, а тихо носят бремето, което духът е възложил на тях. Затова там, където срещнем "дежурни интелектуалци", които винаги са "под ръка" и при това са готови да служат на всякакви цели, то нещата са твърде съмнителни, тук справедливо трябва да подозираме подмяна.
Принудих се да повтарям тези разбиращи се от само себе си моменти на "мисията на интелектуалеца", тъй като през последните години у нас се наблюдават поразителни феномени, свързани тъкмо с нея. Доайените на "социалистическата интелигенция", най-усърдните труженици на "умствения пролетариат", които заради заслугите си бяха най-високо платени и най-сито хранени, изведнъж с идването на демокрацията заеха позата на "безпристрастни съдници", на потомствени "носители на истината", на "непоколебими защитници" на правото и доброто и на... "най-изтъкнати интелектуалци"; те се самопровъзгласиха за "интелектуална съвест на нацията", към която "длъжност" вече никой друг не можеше да припари.
Излишно е да припомням какво бяха научили тези труженици от по-раншните времена, където години наред се бяха проявявали като "съвест под наем", до какво се свеждаше техният така прекрасно демонстриран тогава "морал" и доколко те имаха моралното право да "експроприират" (по тяхната терминология, сиреч да присвоят) и "приватизират" мисията на единствени интелектуалци, на "духовни съдници". Факт е обаче, че през годините след 1989 тези нашенски герои се държаха така както се държи слон в стъкларски магазин, поради което се стигна дотук, че човек го е срам да се нарече "интелигент" или пък, не дай Боже, "интелектуалец".
Изведнъж е удивление разбрахме, че сме имали толкова будни умове и съвести, които кой знае защо са спали и мълчали преди 1989 г. Не можехме да се нарадваме на това как пресата всекидневно предоставяше страниците си за мърморенето и недоволствата на новопокръстените “непримирими блюстители на правдата" като гордия Недялко (Йорданов), страховитата г-ца Дърева, "честният" във всяко едно отношение проф. Пантев, "винаги последователния в убежденията си" поет Ст. Цанев, баснословно "скромния" художник Вежди Рашидов, пресметливия "безпартиен учен" Сендов и други такива, все "дренки от същия дол". (Вижда се, че списъкът на изявяващите се като "съвест на нацията" е правен все едно в отдел на ЦК – по един учен, един журналист, един художник, един поет и т.н.!) Тези хора ни поучаваха неуморно за това как трябва да живеем, колко всичко е "от лошо по-лошо" и че "добро няма да видите", че "вървим в невярна посока", че "свободата е хубаво нещо, но ний не сме дорасли до нея", че "Западът хич не ни обича" и други такива изтъркани прозрения, които, ако се разтълкуват, не са нищо друго освен "интелектуален превод" на най-новата директива на партията, опитваща се непрекъснато да обърква хората и да засилва отчаянието им – за да печели политически дивиденти от това. Никой друг глас не можеше да пробие тяхното бърборене, те наистина незаконно и самоволно приватизираха добре платената длъжност от номенклатурния списък, която може да се нарече "съвест на нацията", сиреч "съвест под наем".
Ако някой си мисли, че тези хора абсолютно безкористно се "самораздаваха" през тези паметни години, то такъв човек проявява непростима наивност. Тези хора още по-отчаяно започваха да мърморят, когато за пореден път ги подминаваше раздаването на постове (я министър, я гендиректор, я шеф на някоя "интелектуална митница", я "член на бордец"), тяхното отчаяние се засилваше и вестниците едва смогваха да отразяват плача им.
Горко ни, щом на тези сме позволили да узурпират ролята на “нравствени учители на нацията” и дори... на цялото човечество! А иначе те продължават да се държат като свещени крави, чудно е само има ли още наивници, които да вярват на думите им...
А сега ето и третата статия, публикувана във в-к Про и анти, броя от 20 април 2000 г. Тя носи заглавието: Диагноза: личностен дефицит:
Конференцията на СДС възбуди анализаторите, които изказаха какви ли не предположения и констатации: СДС е "сериозно болен", "кризата на доверието не беше преодоляна", "проблемите останаха, нищо че бяха изречени", "всичко беше така странно", "хлъзгането надолу продължава" и т. н. Политическият опонент едва крие ликуването си: "ние сме по-добри", "иде нашият ред", "СДС се провали", "ний ще спасим България" и други такива дивотии пълнят информационното пространство. В средите на СДС едни се радват на станалото, а други са крайно смутени (и това е мнозинството сред членовете и симпатизантите на партията). Общо взето, се налага впечатлението, че не се намери изход от неблагоприятната ситуация, което вещае основни промени в политическото статукво точно след една година. Но за да се намери реалистичен изход от една ситуация, се изисква точна диагноза, която показва корена на всички проблеми, на така проявилата се организационна нездравословност вътре в СДС. Защото, когато не се открие първопричината, то действията за промяна едва ли ще доведат до желания ефект, а болестта ще продължи да се задълбочава.
Иван Костов посочи всички ония симптоми, които са израз на споменатата нездравословност. Синтезирано може да се изразят по този начин: бидейки управляващи, сред дейците на СДС отдолу, по средата и дори горе се изяви добре известният ни балкански манталитет ("Аз себе си, родата и приятелите си да уредя, пък друго не ми трябва!"), който нанесе страшни поражения на имиджа на организацията и вече я заплашва с народното възмездие. В СДС се оформи и набра сила един слой на безсрамните и арогантни "водачи" с изцяло парвенюшка психология, които всекидневно вредят на организацията, облагодетелствайки единствено себе си. Тази прослойка прави всичко, за да държи положението си около и във властта, тя е готова да плюе по идеята и каузата, глупаво правейки си сметката, че тяхна милост нещо представлява без СДС. Те станаха нещо само заради СДС, но забравиха това и сега смятат, че СДС без тях не може. В същото време вътре в СДС не се намериха сили за противодействие на тази опасна тенденция, там, където имаше възмутени и опитващи се нещо да променят, те бяха нагло оплюти и дори изгонени от организацията, а повечето предпочетоха да мълчат, за да не си създават главоболия. СДС се капсулира, издигането на кадри продължава да е по тертипа "ти на мене, аз на тебе", честни и достойни хора са в немилост, а нови личности и специалисти вече не могат да се привличат във властта (те няма как да проникнат, трябва да си "нечий човек", за да заемеш пост и службица!). Как ли организацията ще се очисти от тази напаст, която неминуемо води до гибелта на всеки организъм, разболявайки го в тежка степен? Изобщо възможно ли е нещо да бъде направено или нещата са съвсем безнадеждни? Как да се преодолеят крайно негативните тенденции в СДС, които ще повлекат беди на цялата нация?
Щом като залогът е България, трябва и може да бъде направено всичко, иначе горко ни. Но как да се постъпи, как да се очисти образът на СДС и той отново да стане символ на сила и надежда?
От казаното по-горе следва, че диагнозата е проста: не само в СДС, но и в "народното цяло" е налице страшен личностен дефицит, който ни е наследство от комунизма, а също има и народностно-ориенталска окраска. В СДС този дефицит на здрави, достойни, способни, морално чисти, пристрастени към свободата и готови заради нея на жертви личности се прояви най-ясно по време на управлението му, но иначе той е налице навсякъде и във всичко. Не е станало така, че в СДС са тъкмо "най-лошите" (както искат да ни внушат някои политици и медии!), но лоши има и в СДС, щом има навсякъде, на всяка крачка. Общо взето, с болестта сме заразени всички ние, комунизмът десетилетия не насърчаваше личностното у нас, напротив, зверски го потискаше и унижаваше, опитвайки се да го изкорени завинаги. В резултат “човешкият материал” е такъв и скоро няма да се подобри (надеждите са в младите, които не са така мачкани, както останалите, живелите при комунизма).
Става дума за болест на обществения организъм, а не само на организацията СДС, която, бидейки част от обществото, също носи болестта в себе си. Оттук следва, че "другите" (опозицията, БСП и пр. мераклии за властта) съвсем не са по-добри, напротив. Най-важно е това ясно да се съзнава, в предстоящите политически борби не бива да се допуска лошото, отрицателното да се пришива само на СДС. Личностният дефицит, за който говоря и в който виждам първоосновата, корена на нашите сегашни и бъдещи беди, не е обаче оправдание на ставащото в СДС, той е само диагноза, от която трябва да се тръгне при лечението на болестта. СДС трябва най-напред да се справи с нея, това е главното в неговата кауза и мисия – да промени България и да трасира пътя към европейските ценности, култура, манталитет и съзнание. Който направи това пръв, той ще спечели признателността на поколенията; СДС по самата си идея трябва да започне и промяната в нас самите ("вътрешната реформа"!), от която зависи успехът на всички други начинания. Няма кой друг да реши такава кардинално важна задача, СДС и тук трябва да бъде верен на мисията си да е начело на промените.
Едва в края на десетилетието се разбра, че успехът на епичните български реформи зависи от готовността на човешкия фактор да придобие ново качество. И затова ситуацията в СДС е симптоматична, от нея трябва да се извлече и наистина позитивният елемент (не трябва да допускаме да ни служи само за основание за окайване и вайкане!).
Всяка криза, всеки случай от живота са изключително показателни, те говорят нещо, от нас се иска само вярно да се ориентираме – за да извлечем позитивите, а не да оберем негативите. Нашият случай е точно такъв, ако спрямо него се постъпи адекватно, то резултатът няма как да не дойде. Иска се само да се целим във вярната посока, да знаем какво точно искаме. А как ще стане всичко това, ще решат хората – извън и в СДС, защото все пак в тях е единствената надежда. Тук вече рецепти няма, иска се само честност и смелост, понякога дори и дързост. Готови ли сме да се заемем с поправянето на себе си – най-важното, което изобщо може да бъде направено?
Това не значи, че в СДС трябва да започне лов на вещици, като този път в ролята на последните да бъдат нашите самозабравили се партийни другари, ония, които се отдадоха на безогледен кариеризъм, на злоупотреби с власт, влияние или доверие. Отмъщението за такива политици идва най-вече на изборите, те повече не могат да претендират да влизат в листи и в топли кабинети. Никъде по света политиците не са светци, такива още по-малко пък са нашите политици, независимо от коя партия са; на пръсти се броят честните, ония, които не пропиляват достойнството и авторитета си за пошло материално облагодетелстване. СДС може да започне пречистването от себе си, като средството е едно: в организациите по места да започне оздравителен процес и смело да бъдат назовани ония, които използваха организацията подобно на "изтривалка" за лачените си обувки (макар че преди да станат това, което СДС направи от тях, ходеха, общо взето, с… джапанки!). Мълчанието на членската маса може да престане само ако се разбере, че недосегаеми за критика няма (в една демократична организация!), а също че... "живот и свобода добива само този, който смело ги завоюва всеки ден в борба" (Гьоте), т. е., че личност се става не чрез затъване в малодушието, а чрез решителното скъсване с него.
Малко се иска, за да бъдеш свободна личност в истинския смисъл, иска се просто да го направиш, да проявиш личността и свободата си. Тогава именно кариеристите въпреки цялата си наглост ще онемеят. Недостойните винаги са и страхливи, нечистата съвест се познава по това...

 

35.Само с истината се живее достойно, иначе не…

 

Ясно е, че когато е на власт, изпитанието за една партия е много по-голямо и тежко, отколкото когато е в опозиция; така стана и със СДС в периода 1997-2001 година. Проявиха се, избликнаха наяве много коварни социо-психологични и дори народо-патологични комплекси, които иначе си дремят във всяка партия. Моята обобщена диагноза за този период е “личностна недостатъчност”, което включва и ценностна такава, и трябва да се признае, че тази диагноза има сила не само върху дясна реформистка партия като СДС, но и за всички останали политически организации.
При това трябва да се отбележи, че сред други политически организации, като БСП, ДПС, “Атака” или ГЕРБ, тази недостатъчност – личностно-ценностната – е дори в още по-отчайваща форма, ала там, в подобен род организации, личностният фактор по принцип си стои на съвсем заден план. Поради което евентуална личностна и морална криза при тях не може да има тежки последици: тя там си е перманентна, но точно затова – незабележима. Да вземем като пример една такава ченгесаро-милиционерска “партия”, каквато е ГЕРБ, която при това претендира да е дясна, което само по себе си е връх на всички абсурди: милиционерският манталитет просто няма как да има дори и най-бегло отношение към ценностно-личностният комплекс, който стои в основата на дясната идентичност. Личността и нейната свобода е център на този идеен комплекс, който наричаме дясна идентичност, което пък означава, че по принцип тази идентичност не може да се прояви при колективистично-общественически и мафиотски структури, каквито са ГЕРБ, БСП или “Атака”. Ето по тази причина една криза в личностно-ценностната по характер дясна идентичност просто няма как да ги засегне, понеже те нямат допирни точки с нея. Ето защо в периоди на криза на личностното начало – която, впрочем, вещае една насъщна, назряла потребност от поврат и растеж в това отношение – популистко-колективистично-мафиотски партии като изброените преживяват своите най-велики дни на триумфи и възторзи. Респективно на това техният залез и гибел ще дойдат неумолимо едва при започнал растеж на личностния фактор не просто в някакви организации, ами и в самата общност като цяло. По тази именно причина – понеже качествената промяна на обществото, която очакваме и която ще донесе така желания поврат в развитието на нацията, няма как да не е свързана с този растеж на личността! – бъдещето е на автентично десните граждански сили на нацията.
Но да се върнем към края на управлението на кабинета Костов. Тогава именно се разбра, че въпреки проявилите се недъзи и злоупотреби на лица от управлението, това управление на Костов и на СДС е успешно: напредваха преговорите с Европейския съюз, реформите особено в икономическата сфера бяха завършени, пазарните сили започнаха своя растеж и почнаха да дърпат напред живота на нацията, в един момент отпаднаха визите за пътуване в страните от Европейския съюз, стабилизираха се икономиката и финансите, хората усетиха известна сигурност, чувстваше се, че тежкото остана назад и пр. При това положение се появи съвсем реалния шанс СДС и Костов да спечелят втори мандат – разбира се, като направят нужното за да се обновят и да скъсат с позорните явления, които ги дискредитираха до този момент (клиентелизмът и вакханалията на кариеристите, на крадливите). Много добре си спомням, че тогава, в края на 2000-та и първите месеци на 2001 година, се усещаше масово: СДС и Костов имат шанс да спечелят още един мандат, та да доведат докрай започнатото, за което имат и морално право. БСП в оня момент беше затънала в ужасна криза, персонализирана в баналността на нейния лидер Гоце Първанов, всички при това си спомняха докъде доведе страната и нацията тази партия, и затова нямаше никакъв шанс тя да спечели доверие и мандат за управление. Тогава, за зла участ на мафията и на олигархията, нямаше ГЕРБ, нямаше дори и “Атака”, и в един момент в лабораториите на родната ни ченгесарница са почнали да обсъждат вариант за действие, за да предотвратят зловещата, злокобната за тях възможност Костов да спечели още един мандат. И тогава генералите от ДС, които дълги години дърпаха конците, се сетиха за онова чудо от Мадрид, което по тяхна команда се размърда в един момент и заяви най-после политически претенции. Ясно беше още в оня момент, че Симеон е единствен шанс за тия сили, свързани с мафията и с комунистическата олигархия, ясно беше, че той се размърда по тяхна заповед, от което можеше още тогава да се направи извод, че Симеон и неговото набързо скалъпено НДСВ, са просто оръдия за възвръщане и осигуряване на безразделното господство на нашата посткомунистическа олигархия. Сега, от перспективата на случилото се, този извод е съвсем законен и доказан.
Симеон в първия момент сякаш – поради съзнаваната най-вече от него самия личностна несъстоятелност и некадърност – се опита да се намести властта, но само като президент. СДС направи някои спънки чрез хората си в Конституционния съд, и тогава се разбра, че това даже е добре дошло за него: той дори придоби допълнителен ореол на “страдалец”, който “костовистите” не допускат до властта – въпреки желанието на “народа”. Тогава Симеончо дръпна една-две вулгарно-популистични речи, с които окончателно спечели сърцата на жадуващите така силно миличките лъжи, жизнено необходима хранителна среда на нашите родни наивници. Защото, представете си, жестокият Костов за тия четири години имаше наглостта да говори само истината, жестоката истина за нашето реално положение, и изискваше от народа само жертви. Това беше отдавна писнало на нашите наивници, които си отдъхнаха, когато Симеончо почна да ги залъгва по един толкова възхитителен начин: “само за 800 дни прословутото българско трудолюбие”, ех, да, как добре го е казал пустият му Симеончо, “… ще доведе до забележим ръст в доходите…”, майчице, обичаме го този наш Симеончо, велик е, да търчим да гласуваме за него, уррааа!
Лъжльото Симеон дойде на върха на вълната, която се образува от един неудържим изблик на най-подличките черти на нашата българска национална психология: обичаме, мама му стара, лъжите, и ненавиждаме, мамицата й, истината! Въпреки всички отрицателни явления в управлението на кабинета Костов и на СДС, за които аз достатъчно писах вече, онова време ще се запомни с това, че властта общуваше на честна основа с гражданите, и правеше каквото може за да се импулсира тяхната инициатива, та да поемат в свои ръце живота и бъдещето си. Държавата нищичко не обещаваше, а наблягаше на така грозната за българските сърца истина: не чакай нищо наготово, ако чакаш държавата да реши твоите проблеми, ще има да чакаш много, колкото се чака писмо от умрелите, погрижи се сам за себе си, бъди твърд, всичко зависи от теб самия. Разбира се, един такъв десен реализъм съвсем не беше по вкуса на възпитаваната толкова десетилетия в най-коварни комунистически илюзии маса от нашенски наивници. Разбира се, правителството на Костов, като заложи на един безпощаден реализъм, не можеше да спечели симпатиите на тия хора. Които обаче си отдъхнаха и скочиха в неописуем възторг, когато Симеон дойде със своите опашати лъжи: имало, майчице, справедливост на този свят, ето, милият Симеончо ще се погрижи за всинца нас! Ето тази глупава сантименталност на нацията, изразяваща се в нейната склонност, в нейния пиетет към лъжите, дълго задържана, с идването на Симеон избликна като огромна вълна на най-варварски лъжлив популизъм, който даде властта на жълтите шмекери. Да, на изборите от 2001 г. Симеон спечели пълно мнозинство и сформира кабинет, който щеше да управлява с таланта на цялата ДС, пръсната не само в партията му НДСВ, но и в сродните й партии ДПС и БСП.
Почна се тежко и абсурдно време. Време на изпитания на нашата преданост към свободата и към демокрацията. Жалко е ако все още не схващаме неговата абсурдност. Жалко е също, че мнозинството у нас не съзнава грозните опасности за нашата свобода и демокрация, които нарастват след идването на Симеонча, и които днес цъфтят в ужасни цветове в лицето на неудържимия възход на неговите следовници в изкуството да залъгваш благодушния народец: бат ви Бойко и милиционерската партия ГЕРБ.
Аз добре си спомням ония дни на опиянение и преклонение пред “месията” Симеон, от които бяха обхванати сърцата на нашите непоправими наивници. Скоро те ще изпищят ужасно, защото тия 800 дни, в които щеше да се случи чудото, минаха и заминаха, а нищо не се случи: в един момент дори и най-големите наивници от народа разбраха, че Симеон яката ги прецака. Глутницата лъжци и крадци около Симеона за тия години се развихри така, както и… турчин не се е развихрял. Пардон, турчинът-ченге-комунист Доган се е развихрял и повече, и се развихря все още, той, признавам, е ненадминат, надминат е само може би от своите учители от БСП. Симеон и Доган управляваха цели четири години, в които “революционерът” бат ви Бойко беше най-примерен служител на едновременно и на властта, и на мафията: той уж ловеше мафиотите, а пък те, представете си, ги пускаха, той пак ги ловеше, горкият, а пък те пак ги пускаха!
Тази тъпа комедия продължи толкова дълго, че в един момент, на фона на крещящата личностна недостатъчност на Симеон, дори и бат ви Бойко взе да изглежда и наподобява личност: любовта на народа се пренесе от царя върху… коняря му! На изборите през 2005-та година БСП спечели най-много гласове, стана първа политическа сила, а пък “царят” мигом се прегърна с комунистите, не че и до този момент не се прегръщаше с тях, не че и до този момент не управляваше с тях де. Целта беше ясна: заедно да крадат, заедно да “усвояват” еврофондовете през своите “обръчи от фирми”. Принципът на поделяне на облагите беше железен 8:5:3 – 8 дяла за другарите от БСП, 5 части за хиените на Симеонча и лично за него, а пък само три дяла за мошениците на Догана! А в това време нацията от наивници наблюдава с отворена уста вакханалията на разбойниците, които я управляват, зяпа с отворена уста, и чат-пат само гони наглите мухи, които искат да кацнат вътре в устите им. И нищо…
Разбира се, кукловодите почнаха да мислят начини да се подсигурят: подсигуриха се дори двойно. Най-напред ДС, съвместно с руското посолство в София, задвижиха проекта “Атака”. Народът за миг пак обезумя, ала в един момент се разбра, че този кресльо Сидеров плаши не само турците (които се прегърнаха плътно зад гърба на Догана, а той пък, за тази услуга, изглежда, добре плати на Сидерова!), та разбра се, че Сидеров няма да може да поеме властта, понеже не става за нищо. Тогава се даде задача на медиите да превърнат един простоват пожарникар-милиционер в “народен любимец”, “герой на нацията”, “титаничен спасител” и пр. дивотии. Това стана за около две годинки, и сега нашата комунистическо-мафиотска олигархия пее и танцува в упоение: господството й сякаш е осигурено за вечни времена, почти както е и в Русия! Да видим обаче какво ще стане. То ще стане каквото си го направим сами, няма как иначе…
Разбира се, България преживя и един велик триумф: страната влезе в Европейския съюз!!! Тия, които пречеха най-упорито това някога и изобщо да се случи – комунистите, ченгета, Гоце, Моце и Симеона! – окрадоха, сиреч оглавиха и този триумф на нацията! Този, които имаше най-голяма заслуга това да се случи – Костов – беше изтикан най-назад, в галерията, а пък напред стояха ония наглеци, с най-силните лакти. Излишно е да казвам – защото това всички вие, драги ми читатели, го знаете прекрасно! – че Костов и реформаторите у нас бяха тотално оплюти по невъобразимо нагъл начин от медиите, от същите медии, които ни пробутват за “народен чиляк” мафиота дон Бойко. Логично е, само това да беше, оня, който има нещо в черупката си, ще може да си направи изводите кое как е, ама де такива хора из Българско?!
Аз смятам дотук да свърша тия записки. Тази “лична история” на съвременна България, признавам си, доста ме увлече и я писах с вдъхновение. Но е време да спра дотук, понеже случилото се след 2001, и особено пък това след 2005 стана пред очите ни, в това число и пред очите и на по-младите. За които, всъщност, описах случилото се преди това, когато са били по-невръстни – и по тази причина нищичко не помнят. Написах всичко това, понеже, убеден съм в това, историята си трябва да я знаем. И също, което е още по-важно: трябва да я разбираме!
Личният момент и личната ми пристрастност в една не само лична, но и народно-психологическа история, разбира се, бяха неизбежни: аз обичам народа си и затова така страдам с него. А и се радвам така силно, както разбрахте и се убедихте, на триумфите му. Ето защо този личностно изявен субективизъм съвсем не е излишен, напротив. Възможно е да съм уязвил някои с това мое писане: но то е неизбежно, ние, слава богу, не сме еднакви! Ако някой силно ми се е нервирал за тия мои преценки, това ме радва: аз точно този ефект съм целял. Защото само по този начин се освобождават душите от някои коварни илюзии, които иначе са непоклатими. Истината често е болезнена, особено при ония, които са били дълго залъгвани с лъжи, и по тази причина нямат пиетет към нея. На тия хора, мисля, че мога да им поднеса тук своите извинения: но, подчертавам, направих това “злодейство” за тяхно добро. С лъжата не може да се живее, тя е удобна и върши работа до време, ала глобално за нищо не става и води до коварни беди и ужасни разочарования. Колкото по-рано човек се освободи от нея, колкото по-скоро прелъстената от лъжата негова душа възжелае свободата си, толкова по-добре.
Именно с този умисъл написах своята лична и народно-психологическа история на съвременна България: защо ми се иска все повече от нас, българите, да почнат да живеят с истината за нас самите. Заради тази идея съм способен на всичко. А съм способен на всичко – не обаче злоумишлено да навредя на човешко същество! – защото добре зная, че ще започнем да живеем нормално и човешки едва когато се пристрастим към свободата, а пък на лъжата подрежем без жалост корените в душите си. И едва тогава ще се избавим от колосалната си наивност, която ни е донесла толкова много беди. И която е непростима за един народ, лутащ се така неумело към истината за себе си. И то не кога да е, ами в началото на 21 век!
Но нищо, аз твърдо вярвам, че истината в крайна сметка всичко ще надмогне и непременно ще възтържествува – напук на зложелателите си…

Няма коментари:

Публикуване на коментар