Кой разграби и съсипа "тъй цветущата социалистическа собственост"?

Един човек, с когото се познаваме отдавна (състуденти сме, заедно сме учили в Санкт-Петербургския университет, живели сме в една стая в общежитието!), философ, той вече е професор по философия, е публикувал нещо във фейсбук, което по моя преценка има много неверни неща особено относно случилото се в годините на прехода; за жалост, той си е позволил да повтори абсолютно неверните ченгесарски лъжи относно "разграбването на социалистическата собственост от тъй лошите демократи" (!!!) и прочие. (Знаем, че у нас е особено разпространено явление истинските крадци, в случая комунистите, сълзливо-патетично да реват: "Дръжте крадеца!"; тоз тарикатлък е най-разпространено родно явление, на което комунистическите лъжци са първи майстори, същински виртуози са те!) По тази причина, вместо да влизам в спор с него, реших да публикувам ония откъси от една моя книга за прехода (тя носи заглавието СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ, а подзаглавието й е "Кратка психологическа история на съвременна България"), там разказвам как точно са станали нещата, каква е истината; ето, който иска, който се вълнува от истината, може да прочете, да заповяда да чете:

11.Жалката ко(н)чина на "социалистическия рай"

 

Като описвам някои събития от съвсем близкото ни минало ще правя всичко възможно да подтиквам читателя най-вече да осмисля случилото се; защото без откриване на смисъла историята става най-скучна фактография. А този смисъл на историята най-напред го даваме ние, хората, действайки по един или друг човешки начин: нашата човечност поражда смисъла на историческото действие.

Обикновено мнозинството от хората не се ориентират в този смисъл още докато събитието тече пред очите им, а са подтиквани в реакциите си от съвсем несъзнавани импулси. Някои така и съвсем не успяват да схванат смисъла на случващото се с тях самите. Когато обаче събитията отшумят, мине известно време, техният смисъл трябва да бъде наново реконструиран, възсъздаден било в разказа за тия събития, било в спомена. Но това винаги означава да бъде сътворен от нас самите: по тази причина нашите интерпретации на случилото се са твърде различни, а пък въпросът за историческата истина си остава най-заплетен. Оказва се, че смисълът, бидейки човешко творение, изразява нашата субективност с всичко, което й принадлежи – ценности, усещания, мисли, смисли, идеи, чувства и пр. Ето че се оказа, че е неизбежна субективността на нашите интерпретации, но това не е недостатък. А е едно твърде важно и голямо предимство, което именно задава човечния и личностен печат на събитията: в историята действат не роботи, а живи и слаби, а много често и съвсем объркани хора.

Ще дам един крайно изразителен пример та да се поясня. Сега вече с точност знаем, че икономическият крах на социализма започва много преди 1989 година. Още в началото на 80-те години на миналия век са налице всички главни предпоставки за крах на тази по начало нежизнеспособна икономическа система – и само отчаяните действия на управляващия ешалон тогава отлагат във времето пълния банкрут на социализма. Да, неизбежният крах е бил задържан по изкуствен начин, именно чрез наливането на пари, взети от западните банки. Така е било изкуствено поддържано "благоденствието", а пък под благоденствие при социализма трябва да се разбират ниските цени, съпровождащият ги винаги дефицит на стоки, опашките по магазините, ниските заплати, които при това няма за какво да бъдат изхарчени, много други такива абсурди и пр.

Но ето че комунизмът изведнъж уж рухна и се сгромоляса. Това стана ясно веднага след промяната в 1989 г., когато самата им партия призна, че имало страшни "икономически деформации". Междувременно дойде демокрацията, което пък съвпадна с все по-явните симптоми на задаващия се крах на икономиката. И ето че всички кризисни явления набързо бяха пришити на... демокрацията. Да, представете си, демокрацията била виновна за това, че магазините били празни: през цялата 1990 година, която описах току-що, точно това се набиваше в съзнанието на благодушния народец.

Партийните организации на БКП явно добре поработиха тогава, разпространявайки тази мълва: демокрацията и свободата означават криза, беди, глад, мизерия, всякакви кошмари. Говореха това партийните секретари на редовите комунисти с поръка да разпространяват тази интерпретация навсякъде, а пък тия редови изпълнителни комунисти слушаха със щръкнали от страх коси над ниските чела. И след това разпространяваха упорито и тъпо мълвата, че демокрация и свобода значат бедност, а пък лековерният народец кимаше и се съгласяваше. Още тогава почнаха да натрапват баснята, че "при комунизма си живеехме добре, а пък сега вижте какво става: ровим в кофите за боклук!". Простото времево съвпадение на икономическата криза, породена от същия този комунизъм, с демокрацията – понеже икономиката е създавана на погрешна основа именно при комунизма! – беше използвано, та да се набие в главите на хората убеждението, че демокрация значи бедност. А пък комунизмът е нещо като раят, препълнен с приветливи партийни секретари и с мило усмихнати милиционери, грижещи се всеотдайно за народа. И наоколо в този рай, естествено и както във всеки друг рай, непрестанно си текат обичайните реки от мед, масло и... ракия.

Та ето че когато дойде лукановата зима с нейните ужасии, за които отчасти ви намекнах в предишното есе, значителна част от народа вече беше подготвена да мрази и обвинява за всичко не някой друг, ами демокрацията и демократите, които били съсипали прекрасния им комунизъм. Това, че комунистите управляваха до този момент, че СДС все още не е било на власт съвсем не пречеше да се разпространява дезинформацията, за която стана дума: "нашите другари се борят за добруването на народа, ала гадните и зли демократи пречат на другарите да ни ощастливяват все повече и повече". Самият факт, че на този свят съществуваха демократи се тълкуваше като зловеща прокоба; изводът, който се натрапваше, беше, че ако се махнат по някакъв начин демократите, благоденствието на комунизма пак щяло да ни обсипе с всякакви благинки. Сега схванахте ли тази извратена, изопачена интерпретация на случващото се, която старата блудница БКП натрапи на голяма част от народа?

Около една трета част от избирателите безрезервно вярваха на комунистическата митология за случващото се и си бяха най-твърдоглави комунисти, които винаги гласуваха за БКП-БСП. Друга около една трета у нас тогава, в 1990 г. се оказаха, че са твърди привърженици на промените, на реформата, на демокрацията, на свободата, на капитализма. И една трета си бяха, както е обичайно, безразличните и нищо не разбиращите. Ето тази е причината да настъпи едно зловещо равновесие на силите между комунисти и демократи, което доведе до това, че докато другарите грабеха държавната собственост по всякакви начини, страната тъпчеше на едно и също място, а същински реформи не се провеждаха. И така продължи близо 10 години, в които се яви и мафията, и мутрите, и всякакви бандити, които в един момент бяха толкова силни, че даже и министърът на полицията трепереше от тях (това стана при печално известния премиер Л.Беров).

И при коварното равновесие на силите обикновено ставаше това, което каже... познайте кой... ами което каже ченгето от ДС Ахмед Доган, проклятието на България: от него зависеше коя от двете части на обществото ще надделее и ще е на власт. ДС със създаването на ДПС и намъкването на Доган в политиката направи своя велик удар, най-бляскавата си операция, която векове напред ще се учи в учебниците по история като същински ченгесарски шедьовър.

Та да се върна сега на самите събития от зимата на 1990-1991 година. Това беше една ужасна гладна, тъмна и студена зима, за която всички преживели я имат кошмарни спомени. "Партията" – така я наричаха тогава и още много време по-късно, та и до днес "другарите", които не ги е еня че има и други партии; но те са партии, а тя е "Партията"! – успя да доведе страната до същинско бедствие, в което повечко хора схванаха, че самите комунисти са бедствието, и значи трябва да си идат. И хората скочиха и поискаха оставката на Луканов. Политическа стачка окончателно парализира и без това парализирания от безхлебието и немотията живот в страната. Човек тогава имаше чувството, че всички скочиха изведнъж срещу правителството, щом това направи дори и прокомунистическия синдикат КНСБ (макар че сега вече знаем, че уж демократичната синдикална организация "Подкрепа" е била водена от един дълбоко законспириран играч с "леви убеждения", който просто е правел кариера в ДС, представяйки се за "демократ"!). И държавните средства за информация, радио и телевизия – тогава частни такива нямаше – протестираха и стачкуваха, имам предвид журналистите в тях: спряха програмите и пускаха само музика. Сякаш имаше заченки на някакво здраво гражданско чувство и поведение тогава – и си спомням добре, че това особено ме радваше когато заедно с огромно множество от всякакви хора всеки ден протестирах по главната улица на Пловдив. Но тази гражданска енергия, която тогава беше във възход, беше толкова пъти пропилявана, че тя секна и ето сега, в 2007 г, имаме едно безразделно господство на комунистическата олигархия. Но в този период имаше още много такива избухвания на гражданско съзнание и на гражданска енергия.

Луканов, както е обичайно за комунист, се инати дълго: много трудно се измъква власт от вкопчалите се в нея ръце на комунист, това наистина е крайно трудно. Така беше тогава с Луканов: голям инат показа този уж умен комунист. Е, той под натиска на "улицата" падна. И тогава лидерите на опозицията и комунистите седнаха да се сговарят за подялба на властта. Преговорите явно са вървели трудно, защото БКП преди няколко месеца беше спечелила "доверието на народа", имаше огромно мнозинство във ВНС, така че явно хич не й се е искало да се разделя с пълната власт. Но от друга страна огромна част от народа вече разбра и се убеди, че самите комунисти на власт са най-голямото бедствие. Без компромис нямаше да мине, пък и трябваше да се знае, че другарите тогава май наистина се уплашиха като видяха огромните тълпи от разгневени хора.

Да, това е един от малкото моменти в най-новата ни история, в който комунистите се снишиха дотолкова от страх, че станаха комай по-ниски и от тревата. Уплашиха се не на шега, и то съвсем основателно: много престъпления тегнеха върху съвестите им, ако допуснем, че такива са налице при комунисти. Та значи се водиха дълги преговори, накрая се разбра, че ще се прави "голяма коалиция" БСП-СДС (тогава вече комунистите за една нощ бяха се преобразили в "социалисти"!).

Какви пазарлъци са били правени не се знае, но се оказа, че шеф на правителството ще бъде едно никому неизвестно лице, бивш или дори действащ съдия, Димитър Попов, който народът помни с напевния си говор, сякаш е не съдия, ами нещо като владика. Този именно е същият, който скоро ще извика така патетично и мелодраматично: "За Бога, братя, не купувайте!", а пък народът ще се ужаси от една такава необичайна покана след десетилетията неспирни опашки. Три от най-важните, а именно икономическите министерства, бяха дадени на СДС, един от министрите на СДС беше и вицепремиер, той беше жельов човек, Димитър Луджев се казваше. В този исторически кабинет за министър на финансите беше турен математикът-икономист Иван Костов. Така именно Костов почна реформите в тази наша изтерзана от толкова комунизъм страна, нему историята беше отредила и да ги проведе докрай, ама не сега, а чак след 8-9 години.

Трябваше да се предприемат спешни мерки за овладяване на кошмарната ситуация. И от СДС предложиха на правителството и то проведе най-простото и неизбежно средство: премахната беше държавната регулация на цените. Абсурдно ниските цени, които другарите поддържаха толкова години, бяха отпуснати, та да се определят цените на всички стоки само от "пазара". То тогава какъв ли пазар е имало де, ама това беше направено.

И се случи нещо неизбежно: цените на стоките скочиха повече от 10 пъти! Но по някакъв магически начин изведнъж магазините се напълниха с всякакви стоки: същинска чудесия, дори и банани се появиха! Преди това, пък и кажи-речи десетилетия дори, рафтовете на магазините бяха сякаш обрулени от торнадо или от тропически ураган: бяха съвсем празни, горките. А сега се напълниха за миг, и то с всичко: аз лично за първи път видях с очите си луканка, стояща си спокойно в магазин (преди това тя се е продавала под рафта и то само за избрани хора, само за другари!). Всичко имаше, настъпи пълно изобилие, стана почти като сега: чудо невиждано! Ала всичко наистина беше необичайно и невероятно скъпо.

Спомням си как угрижени пенсионери гледаха етикетчетата на цените и не вярваха на очите си, триеха от учудване очи: ето по тази причина най-вече повечето пенсионери намразиха завинаги Иван Костов и демокрацията по принцип! Преди те по цял ден се шляеха с празни чанти, преследваха като ловци някакви стоки, и все успяваха с нещичко да се върнат вечер, купено някъде на ниска цена. Тогава беше станало така, че пенсионерите ядяха млякото, а пък за децата нямаше мляко: защото родителите им работеха и не можеха да обикалят магазините в преследване на бурканче мляко. Но ето че сега животът на пенсионерите сякаш се обезсмисли: всичко имаше в магазините, ала беше недостъпно за тях. И те скокнаха да реват против Костов и срещу демокрацията! Искаха си, горките, пак комунизъма...

Нали се сещате какъв превъзходен шанс се появи тогава за "Партията", която с чужди ръце най-много обича да лови опасните и горещи кестени? Ами, естествено, че тя не пропусна да обяви, че СДС е виновно за скъпотията: тя, партията, иска ниски цени, ама тия злодеи от СДС направиха така, че цените да са недостъпни за "милия народец"! Може би, знам ли, точно с тази цел беше и съставена тази странна червено-синя тогавашна коалиция: СДС да лови горещите кестени, а пък партията пак да стане "спасителката на белия кон"?! Факт е, че от този момент митът за благоденствието, свързвано с "грижите на партията за социално слабите" и с ниските цени, набра такава сила, че той и до днес си трови душите на толкова много хора у нас.

Ето защо аз настоявам да се мисли, без мислене нищо не става: какво значи "Партията" да ни ощастливява с ниски цени?! Абе откъде ще се взема ресурс държавата да поддържа ниските цени?! Няма откъде, пак от гражданите ще се взема, а пък понеже те нямаха вече нищо, ограбени бяха до шушка от същата тази партия, то управниците великодушно поддържат ниските цени като теглят кредити от западни банки. Милиарди кредити, които и внуците ни ще плащат. Ето така схващаха тогава нещата "лошите", именно демократите, хората, който поддържахме СДС. Знаехме, че има някакви икономически закони, които ако се нарушават – а точно това правеха комунистите в цялата си история! – то самият живот тогава неминуемо ни отмъщава, и то най-жестоко. Животът не може да се надхитри, както и природата, "безплатни обеди" няма. Ала другарите, кой знае защо, точно тях, безплатните обеди, най-много обичат: да лапат само те, а пък другите, наивниците, да ги залъгват с чудни митове, с голи обещания, с приказки за "социална справедливост", като обикновено в края на краищата ги черпят да пият само по една чаша студена вода...

Правителството на Попов управлява шест-седем месеца, до октомври 1991 г. За това време другарите успяха да убедят голяма част от наивните хорица, че бедствието за страната не са те, а че такова бедствие е единствено СДС! Вместо да се разпадне и да бъде забравена, тази партия си остана да бъде едно също такова голямо и грозно проклятие за България, каквото си е и нейният сателит: ДПС. По тази причина и продължи цели 18 години прословутият български преход, който не е завършен все още даже и днес. А пък комунистите и сега пак са си на власт у нас. "Ние пак сме тук..." – това беше заглавието на една колонка във вестник "Дума", печатният орган на другарите, списван от Ст.Продев; този именно израз стана символ на това, че от червената напаст едва ли някога ще се отървем. А трябва да го сторим на всяка цена...

 

12.Славната "нежна трансформация" на комунизма в капитализъм

 

1991 година беше годината, в която се случиха доста неща, заслужаващи да бъдат споменати в тия мои записки. През тази година, м. октомври, се проведоха парламентарни избори, които за първи път бяха спечелени от СДС – тогава се създаде първото демократично правителство на България, начело с Филип Димитров. Но преди да се стигне до тази някак си тъжна победа трябва да се споменат доста процеси, довели до това СДС да спечели само с нищожна разлика с 1% повече от гласовете на БКП-БСП. Например трябва да се обясни защо стана така, че СДС се разцепи и на изборите участваха и две "СДС-та с тирета" наред с истинското СДС. Ето тази бе причината опозицията да не спечели убедително мнозинство и да се стигне до патова ситуация в управлението, при която всичко в крайна сметка зависи от хората на ДС, именно от... Ахмед Доган.

Но да караме поред. Аз в първите месеци на 1991 г. все още си бях на работа в ПУ, в който бившата катедра по марксизъм водеше отчаяна борба за оцеляване и нагаждане според "духането на вятъра". Ръководството на университета си беше в ръцете на верните на БСП кадри като ректора проф.Н.Балабанов, и катедрата се уповаваше на надеждата, че именно по тази причина ще оцелее въпреки крещящата си парадоксалност. Сиреч въпреки анахронизма, който тогава тя символизираше – след като вече две година в България уж ставаха промени. Хората в катедрата се бяха поляризирали, както си беше обичайно, на два лагера: на привърженици на опозицията-демокрацията, и на "верни на Партията чада", като за отбелязване е, че от първата група, тази на некомунистите и на "неутралните" (имаше и такива, нещо като "надпартийни" и "независими", наричах ги слънчогледи!) бяха по малко и от пръстите на едната ръка. Аз бях един от учредителите на синдиката "Подкрепа", на синия синдикат в ПУ, и времето ни течеше в безкрайни спорове и съвещания как да се "реформира" катедрата, която символизираше миналото. В тия безплодни спорове си личеше, че се залага на една подличка мимикрия, та белким другарите да запазят местенцата си, където навремето ги е турила "партията-кърмилница". Аз бях доста активен в тия борби, поддържайки страховитата за другарите теза, че катедрата трябва да се закрие, а пък после да се проведат конкурси, и то най-вече за дисциплината философия, която единствена имаше място в един университет. Другите псевдонауки като "научен комунизъм", "история на БКП" и "политикономия на социализъма" трябваше да бъдат пожертвани, независимо от това, че те вече се бяха "преустроили" и вече се наричаха така: преподавателите по "научен комунизъм" мутираха изведнъж в "политолози", преподавателите по БКП изведнъж пък се усетиха като "обективни историци на България", а пък най-голям и съкрушителен удар нанесоха бившите преподаватели по "политикономия на капитализъма и социализъма", които се извъртяха точно на 180 градуса и станаха ненадейно преподаватели по... "икономикс"!

Та моята теза за закриването на катедрата, която се опитвах да прокарам чрез синдиката "Подкрепа", беше за закриването на катедрата, и тази се оказа причината да стана съвсем ненавистен единодушно на всички в катедрата. В един момент се усетих малцинство, защото разбрах, че в рамките и на самия университет общността на демократично настроените хора беше съвсем скромна, а пък хегемонията на комунистите беше тотална. Ето защо живеех с усещането, че самият аз ще стана тяхна скорошна жертва, но въпреки всичко се бях вече прежалил, та се опитвах като ме изритат да си запазя поне честта.

И така, в описаната ситуация минаха месеците от януари до юни. Във Великото народно събрание след създаването на правителството на Попов и след отпочването на някакви реформи от икономическия екип на СДС (Костов и другите) се откри възможност наред с приемането на някои належащи икономически закони да се заработи и върху новата конституция. Във връзка с дискусиите по конституцията в Парламента се произнасяха патетични речи от изявилите се вече като най-големи оратори, сред които блестеше най-вече сега покойният Петър Дертлиев, лидер на социалдемократите в СДС, и неколцина други. Този именно човек беше прецакан по най-подъл начин от Жельо Желев, който успя да стане президент още през лятото на 1990 г., след оставката на комуниста Петър Младенов. Този пък трябваше да се оттегли под натиска на улицата, на "Градовете на истината", на студентски политически стачки, предизвикани заради възмущението от една видеокасета, на която се чуха думите му по време на събитията от 14 декември 1989 г., а именно историческата реплика "По-добре танковете да дойдат...". П.Младенов, изобличен в крайна недемократичност, дълго отрича, както подобава за комунист, че е изрекъл тези думи, претендираше, че записващото устройство "не го е разбрало правилно", че той всъщност бил казал "По-добре... Станко да дойде...", а пък този Станко (Тодоров) беше председател на тогавашното Народно събрание. Тази хитрост обаче не му помогна, хората се възмутиха още повече и поискаха да си иде незабавно.

Касетата беше пратена за експертиза в чужбина, доказа се, че е казал именно че танковете трябва да дойдат, и “председателят-президент” (той носеше такава чудата титла!) П.Младенов най-после съвсем опозорен си подаде оставката. В Народното събрание започнаха да се обсъждат разни кандидатури, които обаче все не можеха да съберат мнозинство, понеже, разбира се, другарите имаха пълна възможност да си турят който си искат. П.Дертлиев точно тогава беше провален на избора, и изведнъж след консултации между ръководството на СДС (Жельо Желев и компанията му) и БКП-БСП (Луканов и Лилов) съвсем неочаквано беше предложена за президент кандидатурата на самия Жельо.

Комунистите под команда гласуваха за него, той беше избран, и под бурните ръкопляскания разчувстваният, ухилен и комай разплакан от радост че е станал президент Жельо предложи за вицепрезидент ген. Атанас Семерджиев, бивш вътрешен министър, голям специалист по прочистването на досиетата на ДС. Овациите бяха френетически и комунисти и опозиция едва ли не се хвърлиха да се целуват, при това и забравиха дори да гласуват за вицепрезидента. Сделката стана ясна, по нашенския принцип "ти на мене, аз на тебе", Семерджиев беше “избран” само с ръкопляскания, а пък веселиновският хитрец Жельо се оттегли на заслужен отдих из резиденция “Бояна”. Именно да президентства и да се сговаря със своите покровители от БСП за всякакви други дребнички облаги за приятелския си кръжец: той си тури свои хора навсякъде, където можа, някои от тях добре се и облажиха (примерно безскрупулният хитрец Петко Симеонов, станал незабавно шеф на прословутата Агенция за чуждестранна помощ, която дои доста дълго време, а пък после прелетя под крилото на БСП).

Но това всичко стана преди, по-рано, през лятото на 1990 г., още преди падането на Лукановото правителство. А в 1991 г., след отшумяването на събитията около бутването на Луканов, вече парламентаристите почнаха дълги прочувствени дебати около новата конституция. Постепенно хората взеха да усещат, че ни баламосват нещо с тази конституция и с дребнавичките спорове примерно кой да ни е химнът, а пък какъв да ни е гербът, или пък какво да ни е знамето, след като страната беше в същото време в най-ужасна криза. И тогава именно се стигна до разпадането на СДС, защото едната, по-голямата част от неговите "велики депутати" почнаха да играят под свирката на комунистите и се хванаха да работят с тях по конституцията. А пък другите, "лошите" в СДС, сред които, както сега разбираме, се открояваха кресльовци-ченгета като Георги Марков, Стоян Ганев и пр., но и хора като Стефан Савов, Ф.Димитров, Ал.Йорданов и др., настояваха да се проведат предсрочни избори, като конституцията бъде отложена за по-нататък.

В един момент отношенията на двете фракции се усложниха и обтегнаха дотам, че "групата на 39-мата" (толкова бяха "лошите" депутати, наричани тогава и "екстремисти"!) излезе от Парламента и обяви дори и гладна стачка – седяха в палатков лагер до парламента тия депутати, а пък хората им симпатизираха и ги поздравяваха. От тази именно група се оформи "тъмносиньото СДС" на Филип Димитров, което през есента на 1991 г. спечели изборите. Другите, "добрите" от СДС, сред които се открояваше и Дертлиев, решиха, че трябва да сътрудничат на комунистите за изработването на една нова конституция. Те се почувстваха призвани мисионери-конституционалисти и "бащи на демокрацията", поради което се откъснаха от СДС и си направиха именно своите "СДС-та с тирета", т.е. "СДС-либерали" и "СДС-център". И на изборите тия две коалицийки за малко не можаха да минат бариерата от 4%, останаха извън парламента. Но поне успяха да откъснат достатъчно гласове, та СДС да няма самостоятелно мнозинство и пълната власт: стигна се дотам всичко в онзи тогавашен парламент да зависи от благоволението на ченгето Доган и от гласовете на неговата партийка-балансьор ДПС. Ами и сега, позволете да запитам, нима не е същото?!

Разбира се, че манипулаторите от ДС бяха крайно доволни от един такъв развой на нещата, който при това самите те бяха инспирирали. С всички сили се водеше битка верните на БКП и на ДС хора да заемат възлови позиции в икономиката като "честни частници", като водачи на мафии и групировки, като лидери на борчески структури. Които си имаха цели отбори от "момчета с дебели вратлета", та чрез тях рекетираха и изнудваха, и грабеха, и вършеха какви ли не престъпления и далавери на нашата "нежна трансформация на комунизма в капитализъм", правена под диктовката на комунистите и на ченгетата от ДС.

Съзнателно употребявам някои понятия, та да се осъзнае по-ясно абсурдността на ония тогавашни процеси, парадоксалността на случващото се тогава пред очите ни. Много несправедливости ставаха пред очите ни, другарите си правеха свои банки, даваха куфари с пари на свои хора, източваха ресурса на държавните предприятия чрез свои фирми на входа и на изхода им, продънваха бюджета, а пък хората плащаха за всичко с глад, унижения, срам и, уви, с премного най-подличък страх. Да, страхът и терорът, които поддържаха комунизма през цялата му история, все още си съществуваха, макар че приеха други форми. Особено силен този страх беше по селата и малките градове.

И така, в началото на лятото, като започна ваканцията, се върнах в Долна баня, в моя роден град. Там още същия ден се видях с лидерите на СДС, и се оказа, че имат голям проблем: във временната управа (кметството) – където по един закон се бяха учредили "колективни многопартийни ръководства" на общините до провеждането на местни избори – човекът на СДС (понеже СДС в Долна баня беше спечелило изборите за Велико народно събрание в града, беше получило най-много гласове!), турен да бъде кмет, се издънил, като си уредил един... апартамент! СДС веднага свалило доверието си от него, и точно в този момент когато аз се появих, между партиите в града се водеха консултации за създаване на нова временна управа. И тогава на мен ми предложиха, запитаха ме: искам ли да вляза в тази временна управа? Аз обещах да помисля, но не ми се наложи много да мисля: като взех предвид, че положението ми в ПУ беше твърде проблематично и висящо, дадох съгласието си. И така някъде в началото на юни моя милост стана временен кмет на Долна баня.

Моето кметуване – и сега да идете там и да попитате ще ви кажат все същото – ще се запомни с няколко неща. Първо, тогава се назначи поземлена комисия, която според един закон трябваше да урежда въпросите за връщането на земята. Все още си имаше ТКЗС, но дните му бяха преброени. Хората си искаха земята, и скоро щяха да си я получат, а пък ТКЗС-тата отидоха в музея на комунизма. По същото време в градчето имаше силна "Екогласност", екологична организация, която се бореше за чистота и запазване на природата. Имаше едно общинско предприятие, което вадеше пясък в една кариера по течението на река Марица. Те копаеха огромни дълбоки ровове, които се пълнеха с речна вода, нивото на реката падаше, руслото на самата река отиваше все по на ниско, което пък предизвикваше обезводняване на съседните поля. По тази причина Екогласност настояваше да се спре добива на пясък, и аз като кмет взех тяхната страна, фирмата спря да руши природата. По времето на моето кметуване се проведоха и изборите, които СДС в Долна баня пак спечели с голямо мнозинство. Но онова, с което ще се запомни моето кметуване, е епопеята с паметника на един местен комунист, чийто паметник беше изтипосан на самия площад и твърде силно дразнеше с присъствието си демократично настроените граждани.

"Другарите"-комунисти не са очаквали от мен, че ще се захвана с решаването на този "незначителен" въпрос. Понеже и най-вече защото по една ирония на съдбата моят дядо от страна на баща ми някога е бил нещо като съратник на този изявен комунист в борбите за комунизъм (т.н. "Септемврийско въстание"), да, на водача, комуто именно бяха сложили паметник на площада. Съратници са били, наистина, но дядо ми, баща ми и чичовците ми не се бяха възползвали с нищо от властта преди 1989 г. и си бяха останали обикновени работници-строители през целия си живот. И безпартийни бяха чичовците ми и баща ми до смъртта си. Та когато аз станах кмет ме извикаха в СДС и там един възрастен човек, николапетковист, ми каза, че очаква от мен като кмет да махна паметника. Предишният кмет бил обещал, ала нищо не бил направил. Аз казах че ще видя какво мога да направя по въпроса, ала човекът недоверчиво клатеше глава.

Първо казах на другарите, че са постъпили молби от десетина новообразувани партии, които искат също да си сложат паметници на свои заслужили люде на главния площад до паметника на комуниста. Казах също, че ако задоволим искането им, главният площад ще заприлича на гробище. Другият вариант е да махнем паметника на любимеца на комунистите. Другарите се сепнаха от наглостта ми, и ми заявиха, че “кръв ще се лее” ако някой посегне на паметника им. Казах, че ще видим…

Изчаках малко, и в подходящия момент внезапно поставих въпроса в кметската управа. Разбира се, предварително бях осигурил мнозинство, гласува се с един глас повече за махане на паметника. След час, докато другарите се окопитят, вързаният с въже за шията на главата бюст беше вдигнат и качен на камион. И огромните каменни блокове, върху които беше сложен бюстът, също бяха премахнати. Другарите не вярваха на очите си: те ме бяха заплашили, че ще направят живи вериги, за да бранят паметника, ала аз ги изпреварих. Един мотокар от ТКЗС-то свърши набързо цялата работа. Този комунист, чиито паметник грозеше центъра на Долна баня, се казваше Кирил Лазаров, някогашен ръководител на т.н. "Септемврийско въстание", после емигрант в СССР, съратник на Георги Димитров, станал там професор по икономика, а пък после след Девети септември 1944 г. е бил дълги години министър на финансите и член на ЦК на БКП. Един вид при комунизма този човек е бил на върха, и по тази причина аз си спомням, че името му се произнасяше с някакъв трепет: по едно време "Партията" дори го беше направила "Герой на народната република", най-висшето звание тогава. Та точно на този пръв комунистически сановник аз бутнах паметника. Комунистите ме заплашиха и ме предупредиха да се готвя да си турям собствен паметник на гробищата, пошумяха, пошумяха, пък после мирясаха.

Та ей такива неща се случваха тогава, които може би сега изглеждат доста странно. Ако сега отворите страницата на Долна баня в Уикипедия, в раздел "личности" ще прочетете ето тези учудващи факти: "В Долна баня са родени философът Ангел Грънчаров и Кирил Лазаров, Министър на финансите (1879-1987), при 65,66,67,69 правителство и Министър на Финансите и държавния контрол (1957-1959) при 67 и 68 правителство, член на ЦК на БКП". Доста странно и иронично е това, ако се вземе предвид, че философът е бутнал паметника на великия комунист – ама какви ли не и още по-смешни и странни неща ставаха тогава. В ония времена на "най-нежната трансформация" на българския комунизъм в капитализъм и демокрация, която ни се наложи да преживеем и да видим с очите си...

А пък през лятото на 1991 г. в СССР комунистите направиха своя опит за преврат срещу Горбачов и за връщане на времето назад. Разбира се, превратът не успя, комунистическата партия на СССР беше забранена, самият СССР скоро се разпадна, а нашите комунисти посърнаха: надежда вече нямаше. След два месеца СДС ще вземе властта на изборите. Но за тия събития ще разкажа после.

13.Проспиването на решаващите мигове в историята най-жестоко се наказва

През лятото на 1991 година станаха доста събития, които заслужават да се отбележат: стачката на 39-те с искане за избори; довършването и подписването под звъна на чашите с шампанско на т.н. гиньоганева, а всъщност на сега действащата, конституция; превратът срещу Горбачов и попарването на всички спотаени дълбоко в душите надежди – сред нашите твърдоглави комунисти – че комунизмът все пак може и да оцелее; обявяването на дата на новите парламентарни избори. Ще представя, както обикновено, своето тогавашно възприятие на случилото се, съпоставено обаче със сегашното мое осмисляне и осъзнаване на смисъла.

Гиньо Ганев, да, същият този, престарелият "парламентарист" от тодорживковите парламенти, зетят на историческия превратаджия Кимон Георгиев, а пък сега по ирония на съдбата омбудсман на европейска България, игра главна роля в приемането на сегашната конституция, което именно стана през лятото на 1991 година. Той беше заместник-председател на Великото народно събрание и понеже председателят беше някакъв изкукуригал академик-социалист, наш Гиньо изпъкна като фактически председател и най-активен "конституционалист", разбира се, заедно с момчето Янаки (Стоилов). Догановите депутати също се интегрираха с комунистите да правят конституция, и то в момент, в който икономиката беше в смъртен колапс и беше крайно време за реформи, а не за това конституционно театро, съчетано с патетична говорилня.

В други страни в това време се водеше люта битка за коренна промяна на икономическия строй (Полша, Унгария, Чехия) чрез т.н. "шокова терапия", ала у нас "другарите" не бързаха нещо да променят, понеже те бяха заети с преливането на ресурсите на държавната собственост в своите фирми. И за да баламосват народеца, му предложиха това приспивно-омайно шоу, наречено "правене на конституция". Хората на СДС в Парламента се разцепиха по този въпрос, мнозинството, насърчавано от доказани сега ченгета на ДС, се хвана рамо до рамо с комунистите да правят нова конституция, а пък ония 39 депутати (сред тях също изпъкваха някои по-активни ченгета на ДС като Георги Марков примерно), които излязоха с искане за избори, понеже бяха малцинство, се наложи да прибягнат до отчаяни действия: напуснаха парламента, излязоха в палатков лагер до него, обявиха дори и гладна стачка. В ръководството на СДС начело с Филип Димитров надделя, неизвестно как, тази втората линия, то подкрепи 39-те, СДС фактически се разцепи на три, което, както се оказа, доведе до доста полезна за БСП история и ситуация – понеже така беше предотвратено вземането на властта от СДС с голямо и стабилно мнозинство. Стачката на 39-те беше подкрепена и от "масовия седесар от улицата", хората подкрепяха акцията на 39-те, ходеха в лагера им в градинката на парламента, изобщо емоциите се засилиха и се нажежиха, та се наложи ония вътре да се поразбързат, та да направят своето "недоносче", каквото се оказа тази т.н. гиньоганева-лильова конституция. (Лилов тогава беше шеф и вожд на БСП, а той говореше мило-напевно и то така, че собствената си фамилия би изрекъл по този начин: Лильов!)

Аз и друг път съм писал по този въпрос, но се налага сега съвсем накратко да заявя пак своята позиция по конституцията от 1991 г. Тази конституция беше правена прибързано и то с решаващото парламентарно мнозинство на БСП, на ченгесариата от ДПС и СДС, което може да покаже какво е и качеството й: тя се оказа възможно най-лошата конституция, която изобщо може да бъде изобретена. Но пък за сметка на това новата конституция стана най-полезна за проектирания включително и чрез нея така дълъг и мъчителен преход от комунизъм към "свободно пазарно общество". Както и всичко друго, което ставаше у нас през ония години, Конституцията беше правена за да гарантира господстващо положение на най-висшия номенклатурен слой на БКП-БСП и на нейните сателити, а именно за превръщането на комунистите в капиталисти и също за запазване на тяхното водещо влияние върху съдбините на нацията. Тогава в мозъчните центрове на БКП-БСП и на същия този т.н. "стратег" Лильов и на приятеля му Луканов на България се е отреждала съдба, подобна на тази, която днес, да речем, има една Белорусия – или пък която имат тираничните бивши съветски републики от Средна Азия. И това, че подобен злокобен замисъл все пак не беше постигнат, а България сега е член на Европейския, не на Азиатско-руския, съюз, се дължи на това, че ДС още в лятото на 1991 г. загуби решаващото си влияние върху опозицията, върху антикомунистическото ядро на СДС. И на тази основа от този момент нататък беше водена дългогодишна мъчителна и трудна битка за промяна на геостратегическата и ценностна ориентация на страната, която в крайна сметка беше спечелена от проевропейските сили, оглавени от реформатора Иван Костов. Но пък силите, които загубиха битката за пътя на България, все пак успяха да вземат реванш в периода след 2001 година благодарение на своето подставено лице Симеон – и по тази причина сега България само формално принадлежи към западната общност, а фактически в страната господства една проруска и пропутинска арогантна олигархия. Която успя да бетонира своето доминиращо положение не само в икономическия, не само в политическия, но дори и в културно-духовния живот на нацията.

Но нека все пак да обособя основните недъзи на приетата тогава конституция, понеже и по този въпрос у нас доста се мълчи. Тази конституция беше изпробвана и проверена в периода след 1991 година и вече с точност знаем всичките и дефекти. Най-напред беше избрана най-неподходящата за България форма на държавата – парламентарната република – без ефективен баланс на различните власти и с най-символична роля на държавния глава. А пък институцията на държавния глава по принцип има решаваща роля за хармонизиране на действията на отделните власти за постигане на единство и целеустременост на държавния живот. В действащата още конституция, която обаче добре обслужва интереса на мнозинството сред политическата класа, се прокара такова отношение на трите власти – законодателна, изпълнителна и съдебна – което може да бъде сравнено с известния принцип на "орела, рака и щуката": всяка действа сама за себе си, и трите са под хегемонията на парламентарното мнозинство, нарушен е механизма за взаимен контрол и взаимно ограничаване, който изобщо не действа, а за сметка на това се стигна до положение за взаимното им блокиране и за постоянната им парализа. Толкова негодна и зле действаща конституция България никога не е имала: сякаш специално се е гледало да се изработи възможно най-лошата конституция и в тази насока са постигнали голям успех. По тази причина днес България има най-корумпираната, най-порочната и склонна към постоянни злоупотреби власт и в трите й ипостаси: и парламентарната, и правителствената, и дори самото правосъдие. Което е съвсем скандално – чудно е ако народът ни не беше чак толкова търпелив какво би станало, понеже по-развратен държавен живот едва ли може изобщо да има.

Президентът пък според тази конституция е само позьор, който обаче, бидейки партийно лице, има възможността подмолно да се меси и да прави най-различни заговори. Каквито, да речем, правеше лицето Жельо Митев Желев: докато беше президент този човек работеше постоянно срещу интереса на своите собствени избиратели и в услуга на партията, с която уж нямаше нищо общо. Което едва ли се дължи на глупост, а е по-скоро резултат на някаква зависимост и сговор. Стигна се до положение след цялата поредица от предателства на президента Желев собствените му избиратели да му поискат оставката, и се почна една битка през 1993 година, която доникъде не стигна. Но основата за такива ексцесии е поставена в самата конституция. Също на няколко пъти се разбра, че по конституция не беше предвиден действен механизъм за предизвикване на оставка на некадърните правителства, и се наложи такива смени да стават под натиска на улицата (Беров, Виденов). А държавният глава пък, който по начало тук би трябвало да има по-решителна роля – то всъщност затова и съществува най-вече неговата институция! – по конституцията от 1991 г. беше изцяло безсилен да се намеси и да защити общия държавен и народен интерес. И така нататък, за съжаление тук нямам възможността – понеже целите ми са други – да се спирам по-обстойно на тези въпроси.

През лятото на 1991 година, както вече казах, бях кмет в Долна баня, и отблизо наблюдавах реакциите на хората по повод на случващото се в държавата. Моето родно градче се оказа място, в което демократичните и антикомунистически настроени хора бяха пълно мнозинство, което особено ме радваше. В клуба на СДС идваха ентусиазирани млади хора, но и също по-зрели, цялата интелигенция на градчето беше на страната на СДС и на демокрацията, комунисти си останаха само ония, които години наред се бяха облагодетелствали от предишната власт. Аз се опитах да въведа в града една по-пряка демокрация от атински тип и по тази причина задвижих институцията на общоградските събрания: кажи-речи всеки месец обявявах свикване на общо градско събрание за разглеждане на най-животрептущи проблеми на града. Тогава още си имаше ТКЗС и поминъка на хората зависеше от него, ала вече се бяха появили и хора, които твърдо си искаха бащината земя, а пък някои даже сами си бяха окупирали "бащинията" и заплашваха, че кръв ще се лее ако комунистите отново се опитат да посегнат върху нея. Напрежението по тази линия нарастваше, и ето аз като кмет се захванах да бъда посредник в конфликтите, а това ставаше чрез съвсем свободни дискусии в общоградското събрание. Долна баня, макар и град, тогава беше кметство към община Самоков (заради "окрупняването" на общините от байтодорово време още), и по тази причина аз, кметът, имах съвсем орязани фактически правомощия. От друга страна "другарите" владееха и държаха в свои ръце всички фактически властнически ресурси: икономическата (ТКЗС, Наркооп), комуналната (тяхно беше комуналното стопанство, което те почти вече бяха "приватизирали" и си го чувстваха като свое – те всичко и по начало си го чувстваха като свое!) и всички други сфери на живота.

И аз почнах да развалям бавно техния монопол като правех тия събрания, та да се усети от самите хора, че от тях, а не от благоволението на "другарите", зависи какво ще става. Ето един пример: другарите бяха окупирали и държаха ръководството на местната потребителна кооперация "Напредък". В частност единствената фурна в градчето тогава беше тяхна. Редовно пред фурната се виеха постоянни опашки, появи се недостиг на брашно, хората масово недоволстваха. Хлябът често беше некачествен и недопечен, хората намираха разни боклуци в него и т.н. И ето, аз като кмет свиках няколко общи градски събрания по тия проблеми: на тях ръководството на "Наркоопа", съставено все от "заслужили другари", трябваше да отговаря на въпросите на гражданите и да поеме върху себе си техния гняв заради неуредиците. Няколкото магазина за хранителни стоки пак си бяха техни и си оставаше добрата практика от комунистическо време да се продават дефицитните и по-евтини стоки през задната врата на магазина, и то само за "наши хора" – ето и на тази практика трябваше да се тури край, и то именно чрез задействането на пряката демокрация. Най-големи проблеми си имах с комуналното стопанство – което трябваше да се грижи за почистването, за поддържането на улиците и пр. Другарите си го бяха кажи-речи приватизирали, а то си беше формално общинска собственост, при това го бяха приватизирали до степен, че развиваха несвойствена дейност: бяха купили няколко... тира и развиваха бизнес с международни превози даже! Разбира се, никакви отчети не даваха на мен, кмета, а си получаваха тлъсти поръчки и финансиране директно от кмета на общината, от самоковския кмет, който, познайте, си беше, разбира се, комунист, си беше от БСП! Установеният отдавна механизъм на сговаряне и на злоупотреби с общински средства се опитах да го проваля по обичайния си начин: чрез повече прозрачност, чрез повече гласност, чрез повече и то истинска демокрация. И тези другари от комуналното стопанство, срещу които имаше постоянни недоволства и оплаквания от гражданството, трябваше да се изправят лице в лице срещу разгневени граждани и да дават обяснения на събранията. Имах си големи разправии и с общинския, със самоковския кмет, успях да разваля достлука им с другарите от долнобанското комунално стопанство и по тази причина за няколкото месеца успях да уредя две малки, но реални неща: наново асфалтирана беше главната улица на Долна баня, асфалтиран беше също и гробищният парк – и дори една малка улица наблизо до него.

Пиша тия неща не за да си приписвам заслуги, защото ние тези акции ги планирахме в клуба на СДС, а пък аз ги осъществявах при помощта на демократично мислещите граждани от тогавашната опозиция. Хората обаче видяха с очите си и се убедиха, че управници-некомунисти могат да вършат работа, че те могат да развалят злоупотребите на "другарите-комунисти", и че властта може да бъде употребявана в интерес на хората. Всеки ден в кметския кабинет при мен идваха много граждани, които ми изплакваха болките си, и аз правех всичко, което е по силите ми, за да им се решат проблемите. На тази основа стана така, че се изостриха отношенията ми с чиновниците от кметската администрация, които, знайно е, си бяха назначавани още от комунистическо време и си бяха все червени. Те именно се опитваха да бойкотират мои инициативи, да ми дават умишлено погрешни съвети, всячески се мъчеха, вместо да ми сътрудничат, да ми пречат.

Тогава аз минах в настъпление – не можех да допусна да са не под мое подчинение, ами да се подчиняват и да изпълняват инструкциите на партийното бюро на БКП! – и почнах да избирам хора за уволнение и съкращение. Тогава именно привлякох и назначих няколко млади хора в поземлената комисия и в кметската администрация и подготвих съкращението на някои от "другарите". Те, разбира се, почнаха да се съпротивляват и да ме шантажират по най-гадни начини: караха ме да подписвам някакви книжа, а пък после се оказваше, че са ме подвели и са искали да ме обвинят в злоупотреби; викаха всякакви ревизори, докато аз бях кмет, в кметството все си стоеше някакъв ревизор да ме проверява; стигнаха дори дотам, че скриха или задигнаха един съветски транзистор ВЕФ, а пък после ме обвиниха, че аз, кметът, съм го бил... откраднал и пр. дребни неща на префинен комунистически терор упражниха срещу мен другарите тогава. Факт е, че заболяването на сърцето ми (аритмия и тахикардия) започна от тези 5-6 месеца докато бях кмет.

Но пък имаше и хубави неща: хората, които се идентифицирахме като демократи, станахме приятели, събирахме се и по домовете, и в клуба, бяхме в приповдигнато настроение, защото се чувствахме ангажирани с една съдбовна промяна на бъдещето на страната ни, а пък ние всички бяхме все млади хора (аз тогава съм бил 32 годишен). Спомням си как танцувахме и пеехме песните на СДС – тогава излезе една касета с предизборни песни, изпълнявани от най-добрите певци на България! – радвахме се, че хората ни подкрепяха, правехме всичко, та да спечелим избирателите и СДС да вдига авторитета си въпреки клеветите, обидите и хулите, с които озлобената комунистическа напаст ни обливаше всеки ден.

На мен например като кмет ми пращаха често разни бабаити с дебели вратове, които да ме изнудват или да ме съблазняват с разни "оферти-далавери". Особено голям беше натиска за определяне на строителни петна за строежи на безиностанции (предлагаха ми подкупи, та да ме изобличат после!) и най-вече за завладяване на минералната питейна вода, заради която се явиха кандидати, които искаха да получат правата за бутилирането й. Моята стратегия, която ги вбеси, беше: аз съм временен кмет и не мога нищо да реша, нека да се избере новия кмет, тогава той ще решава. Тогава именно от СДС ми предложиха да се кандидатирам за кмет на предстоящите местни избори (те се проведоха едновременно с парламентарните през октомври 1991 г.), но аз отказах: реших да се връщам в Пловдив, в университета, понеже там положението ми беше съвсем висящо. Разбира се, сега вече точно знам, че направих грешка: два месеца след връщането ми в ПУ аз бях уволнен и изритан от другарите в този университет. Така че нито кмет останах, нито асистент, а от двата стола, между които избирах, седнах, както е обичайно за тия, дето много мислят, направо на земята.

Една сутрин пък разбрахме, че в Москва е направен преврат и че Горби е свален от власт, и то от най-твърдоглави комунисти и от самото КГБ. Другарите вдигнаха радостно глави: сметнаха, че е дошло отново тяхното време, че комунизмът ще се върне, и че отново ще могат да режат глави като през септември 1944 г. Ненавистната им демокрация сякаш си отиваше и се задаваше пак черната сянка на комунистическата нощ. Два-три дни ликуваха комунистите, и в Долна баня те най-нагло в очите ни заявяваха: свърши вашето време, край с демокрацията, гответе се скоро да усетите нашето възмездие! БСП в София пък два-три дни чака и не посмя да има реакция, в смисъл да осъди преврата, докато СДС най-решително го заклейми, и то още в първите часове. Чакането от страна на БСП да види как ще се развият събитията в Москва й изигра лош номер: всички разбраха, че тия наистина са си все същите, и още продължават да чакат инструкции от Москва, т.е. още са си истински национални предатели. Този път като такива се изобличиха самите те и то по най-глупав и баламски начин: наистина чакаха няколко дни да разберат какво ще стане в Москва, та да ударят поклон на новия си господар! Срам и позор: хубавото е, че целият народ тогава видя колко чинат комунистите – и колко им е и акъла даже, да не говорим пък за “морала” им.

Оказа се обаче, че Горби беше върнат на поста си, а демократичните руснаци начело с Елцин надделяха над превратаджиите! Това беше края на комунизма най-сетне! Другарите у нас посърнаха: и последната им надежда умря! В Москва Елцин принуди Горбачов да подпише декрет за извеждането извън закона на Комунистическата партия на СССР! Исторически момент: този акт беше подписан, руснаците за миг ни изпревариха, забраниха своята комунистическа партия, а нашите комунисти от страх станаха по-ниски от тревата!!! Ето тогава изглежда е бил моментът СДС да призове народа да излезе на улиците с искане за забрана и за разтуряне на нашата БКП-БСП – сгодният момент обаче беше пропуснат! СДС се надяваше да спечели пълна победа на наближаващите избори и не предизвика такава акция за забрана и на българския комунизъм. Илюзия обаче беше, че под действието на този психологически фактор по демократичен път ще се вземе цялата власт: ДС беше направило така СДС да се разкъса на три части, опозицията беше разделена, много гласове бяха загубени, и победилото СДС (щото имаше още две, с "тирета", които не влязоха в парламента, защото не минаха за малко 4% бариера!) нямаше самостоятелно мнозинство: всичко се оказа в ръцете на агента на ДС Доган! Жалка история: така е обаче когато се проспиват решаващите мигове и когато не се действа отчаяно и твърдо в подходящия момент! Моето мнение е, че БКП е трябваше да бъде забранена през септември 1991 г., в предизборна обстановка, и то под силния натиск на улицата, и то с акт на доминираното от самите комунисти Велико народно събрание. Само така то щеше най-после да оправдае името си...

Но това не стана. Уви, ние, антикомунистите, не проявихме нужната смелост и дързост. Проспахме решаващия момент да се отървем окончателно от комунистическия мастодонт и го оставихме да трови живота ни и досега. Но и от нас, редовите демократи, тогава почти нищо и не зависеше. СДС беше коалиция от много партии, които в координационните съвети си се отдаваха на празно говорене и много трудно вземаха решение. СДС не беше партия, партия я направи по-късно омразният Костов: и едва тогава демократите у нас взеха цялата власт. А пък Доган беше изтикан далеч от властта и се оттегли някъде из сараите си, за да си ближе раните и да трупа нова злоба, да крои нови отмъщения. На българската демокрация й предстояха най-тежки години на борби и на все нови и нови изпитания, та да укрепне и да достигне до своя триумф през 1997 г., когато опозорените комунисти за пръв път бяха изритани от властта за дълго, за цели 4 години. А какво стана около изборите през октомври 1991 г. и след това, в месеците, в които управлява първото демократично правителство на Филип Димитров, ще разкажа в следващия очерк.

................................................................................................

20.Великото време и разцветът на бандитизма в България

Ето че стигнахме до четвъртата година на младата ни демокрация, която както тогава, така и сега, си е в окаяно положение. Комунистите, мутрите, предателите, ченгетата и пр. пасмина и тогава, и сега, са на най-челни властови позиции, а пък ние, искрените радетели на демокрацията, сме си в опозиция и в немилост.

За да е така и тогава, и сега, явно има нещо сгрешено, защото, съгласете се, не е редно, пък е и същински позор тия, дето през годините на прехода пречеха на всички до една реформи, направили възможно приемането на България в Европейския съюз, да се кичат като сегашните наши управници с лаврите за това все пак историческо, пък макар и невероятно постижение на нацията! Но тогава, в 1993 година никой не е мислил, че някога ще доживеем да сме в Европейския съюз; това тогава си беше чиста фантастика. Макар че имало нещо, което ни е движело във вярната посока – и това са ценностите, в които вярвахме, ценностите на свободата и демокрацията. Комунистите тогава, разбира се, си вярваха, както и винаги в историята си, в "ценностите" на кражбата, далаверите, лъжите, измамите, убийствата...

Сега като се питам за какво да пиша в тия толкова мъртви за страната години, в които обаче мафията преживя най-великото си време, наистина не се сещам за нещо, за което си заслужава да се пише. След като акциите на СДС за свалянето на селския хитрец и предател Жельо Желев от президентския пост се провалиха, правителството на Жельовия човек Беров се укрепи, и почна онова свое бездействие, което доведе до пълно беззаконие и парализа на властта, а също и до невиждан разцвет на мафията. Самият Беров беше крайно смешен и хептен изкукуригал професор, когото в средите на опозицията съвсем уместно и веднага нарекоха "сламеният човек": понеже беше турен там като някакво чучело, а пък в същото време анархията нарастваше, държавата сякаш мигом замина в пенсия след като пенсионер стана премиер. Той, горкият човечец, Беров де, като всеки пенсионер гледа докато е на власт поне да се възползва от услугите на правителствената болница, та да си направи някоя и друга операция безплатно: туряха му байпаси на сърцето за да се подмлади поне малко. И чене по-свястно изглежда му туриха понеже предишното му хлопаше из устата когато си четеше написаните от някой друг изказвания.

Веднъж, спомням си, сламеният човек трябваше да поднася венец на паметника на Левски, и там, разбира се, публиката намери за нужно да го освирка; Беров се нацупи и веднага почна да кори протестиращите, да ги нарича "вандали", понеже били освиркали не само светиня му, ами и един вид и самия Апостол! Явно това нищожество така се беше замаяло, че от пиедестала си на временен властник се беше почнало да се идентифицира и да се мисли за сравнимо не с кой да е, а комай със самия Левски! Та Беров си се пъчеше на парадите, омаян и окаден от тамяна на така случайно сполетялата го слава, наставникът му Жельо си правеше същото, а пък двамата един до друг бяха толкова окаяна картинка, която наистина олицетворяваше непрокопсалата и съвсем карикатурна нова българска демокрация.

Този период беше период на тържеството на безличията. Безличен и сивичък беше и председателят на Парламента Александър Йорданов, бивш доцент по български език от Шуменския институт, комуто съвсем случайно се беше паднала ролята на "велик държавник". В такава ситуация дребничките души направо се побъркват, и А.Йорданов, надут като балон, се преструваше на крайно важен на най-високата трибуна в Парламента, нищо че си беше просто един най-послушен слуга на Доганчо и на комунистите; а пък един човек без капка достойнство просто няма как да е личност. За премиера и президента вече казах.

По това време пък начело на БСП беше застанало едно друго недоразумение, наречено Жан Виденов, бивш комсомолски кадър, когото Лилов тури на поста, та да може да си го манипулира както си пожелае; Лилов пък явно се е мислил за българския Дън Сяо Пин. Жан Виденов в тази ситуация на тържество на безличията започна да набира сила, също да се прави на важен, нищо че издишаше по всички линии – и нищо че всяко негово изказване си беше една абракадабра, подобна на тия, които сега изрича неговият наследник в партията им Гоце Първанов. Общо взето в този период на нашето развитие най-ярко изпъкна един от най-големите дефекти на нашата демокрация, а именно липсата на по-широко скроени личности, способни да поемат някаква историческа мисия и да решават насъщните държавни задачи. Точно заради този личностен дефицит, за който аз още тогава пишех в непубликуваните или в съвсем рядко публикуваните ми статии, нашата демокрация така буксуваше, тъпчеше на място, а често и завиваше назад.

По това време на безличие взе да се размърдва и правешкият хитрец Тодор Живков, който вече като пенсионер усети, че току-виж пак е дошъл неговия час, след като народът ни не можа да си роди свестни лидери и след като уж ни управляваха някакви си крайно жалки кукли на конци в лицето на Жельо и Беров. Тодор Живков тогава почна да дава интервюта, него го посети и му оказа чест дори "мандатоносителят" Доган, и, доколкото си спомням, му цуна и ръка, а къщата на Живков в Бояна стана нещо като място за поклонение или като нова Мека, където се изниза целият ни така продажен и лицемерен елит. А в същото време горкият ни и слабоумен народ охкаше и стенеше от мъка като се сещаше какви блажени години е преживял под крилото на своя "Тато".

Разпространяваха се тогава пошли митове за това, че "Тато" подобно на Сталин не бил взел и едно левче от държавните пари, че бил беден като църковна мишка, че обичал народа си и бил готов отново да се пожертва за него, като го възседне пак с най-голямо удоволствие. А пък една жена дори разказа прочувствени спомени за това как още когато Т.Живков бил на власт, тя му кърпела чорапите защото той бил много икономичен и подобно на Левски не разрешавал да се хвърля нахалост за нови чорапи народната пара. Ей такива сърцераздирателни истории се разказваха тогава на наивния народец, и той ги слушаше със зяпнала уста, което пък ме кара да си мисля, че не в момента сме в най-тежкия си период като нация, че не сега, в 2007-2008 г., когато пиша тия записки, простотията на нацията ни е в най-високата си точка, а именно тогава. За това свидетелства и фактът, че тъкмо в онова време почна да набира сила явлението Слави Учиндолски, но пък за сметка на това нищо още не се знаеше още за бат ви Бойко, което говори, че сега сме по-напреднали в туй отношение. Впрочем, в този период Т.Живков си е търсел гавазин за все по-честите си публични изяви и точно тогава се е спрял, изглежда, на перспективния и така жаден за медийни изяви суетен пожарникар.

В този период, както казах, беше разцветът на бандитизма: почнаха да пренасят през граница срещу прилични подкупи за митничарите какво ли не, като се почне от алкохол и цигари, та се свърши с наркотици, проститутки и оръжие от всякакъв калибър, включително и самоходно. Тогава по улиците на всяка крачка опъваха сергии по-предприемчивите ни сънародници и търгуваха с всичко, особено с китайски и турски боклуци и с вносни цигари примерно също. Мутрите от по-нисък калибър пък изнудваха тия новоизпечени търговци и така си трупаха прилични състоянийца. Тогава също много се търгуваше незаконно с валута понеже нямаше чейнч-бюра за всички, ами разни най-тъмни субекти се бяха отдали на този бизнес. Един вид банките във вид на мургави и не чак толкова мургави бандити си стояха на крака по тъмните ъгли на улиците и продаваха валута на всеки, а най-често просто мамеха, като продаваха вместо банкноти умно сдиплени бели хартийки (наричани "кукли"). Инфлацията си пълзеше упорито нагоре, аз си спомням, че когато Ф.Димитров беше свален, доларът беше 22 лв., а германската марка трябва да е била към 8-10 лв. При Беров левът упорито, макар и бавно, се обезценяваше, за да се стигне при Виденов до хиперинфлация и курс от 3000 лева за долар. Хиперинфлация, изяла до шушка спестяванията на нацията и направила много другари ей така, заради хубавите им очи, пребогати кредитни милионери.

А пък в това време моя милост, имам предвид в края на 1992 и началото на 1993 година бях за малко, както вече казах, директор на Хуманитарната гимназия. Шефът на инспектората ме прати без писмена заповед да подиректорствам и не се сети да поднесе на министъра трудов договор, така че аз съм единственият чиновник, който след като кажи-речи два месеца е бил директор, не е получил и един лев заплата. Но както и да е, тогава времената бяха доста смутни и странни, та се случваха и такива куриози. Чудя се изобщо дали да пиша за този епизод, но май се налага, та да се разбере нещичко и за ситуацията в образователната ни система.

Тази т.н. Хуманитарна гимназия (а тогава си я наричаха гимназия "Димитър Благоев") е онова знаменито училище, което е било обзаведено навремето, още през 19 век, с внушителна сграда, и в което са преподавали и учили много известни личности; тогава училището е носело името Първа мъжка гимназия "Княз Александър Първи Батенберг". Когато влязох в това училище на входа, вътре, в едно грамадно фоайе със стълбища, ме посрещна огромна гипсова статуя на комуниста Димитър Благоев, намазана отгоре с бронз. Този факт крайно ме озадачи: каква ли връзка пък е имал основателят на БКП Благоев с класическото училище – явно никаква?! А иначе сградата е импозантна, с голяма актова зала, с изографисани стени и тавани, с паркет и огромни дъбови врати от едно време, с хубави кабинети, някои от които са с амфитеатрално разположение на ученическите банки. Изобщо в сградата витаеше един дух, който аз веднага долових и той ме ентусиазира да направя нещо, та училището да блесне в полагащия му се блясък и великолепие.

Направих среща с учителите, мнозинството от които ме посрещнаха крайно наежени: аз за тях съм бил натрапник, пуснат там от "новата власт", на която обаче й оставаха още седем дни управление! На всичкото отгоре експертката от инспектората, която ме представи на "колектива", понеже е имала зъб на шефа, който, както казах, я наричаше в очите комунистка, обяви, че аз съм още без заповед от министъра, сиреч в прав текст призова колектива да не ме признават за директор, един вид защото са в правото си да не ме слушат. Но понеже тия неща ставаха няколко дни преди новата година, училището излезе във коледна ваканция. Аз през цялата ваканция разучавах архивите, за да науча повече за училището, което наистина е имало бляскава история.

Например открих една стара паметна книга с кожени корици, в която прочетох записки, собственоръчно вписани от княз Батенберг, от княз Фердинанд, от Стефан Стамболов и много други, които, като са идвали в училището, са пишели там своите пожелания и впечатления. Навсякъде по документите пишеше "Първа мъжка гимназия княз Батенберг", и ето че аз, понеже тогава се обсъждаше как да се промени името на училището, предложих да се нарече "Първа реална гимназия княз Александър Батенберг". Това, разбира се, ужаси заместник-директорката, правоверната комунистка Соня Кирчева, която още тогава е крояла планове как да ме гътне, та самата тя да седне на креслото на директора. И понеже вече правителството на СДС беше паднало, това се оказа нетрудно: докато шефът на инспектората, пък и моя милост също, не си мръднахме задниците да идем в София и да издействаме подписването на моята заповед за назначение, другарката Киркова вече е била направила пътека до министерството; скоро тя стана директорка, та и досега си е такава.

Открих обаче в моите проучвания и нещо друго: имало е в началото на съществуването на гимназията един дългогодишен директор, който се е наричал Димитър Благоев. Той, разбира се, не е имал нищо общо с комуниста Димитър Благоев, просто са били съименници. И другарите ми предложиха гимназията да си остане с името "Димитър Благоев", ама вече да не е оня, ами този Димитър, сиреч уж в чест на едновремешния й директор да оставим непроменено името й! Виждате колко са умни другарите, а?! Готови са на всякакви, дори и на най-главоломни салтоморталета, само да тържествуват наглостта и простотията им. Аз възразих и написах писмо до министерството и до кметството с предложение да се възстанови историческото име на гимназията.

Ето тук се появи първия ми сблъсък с другарите-комунисти, които наистина бяха подавляващо мнозинство, понеже това все пак е най-елитното пловдивско училище. Те настояваха да си бъде “Д.Благоев” името, и предложиха също в духа на демокрацията "колективът" да се произнесе. Аз знаех, че те ще спечелят, но на съвета държах едно слово, с което се опитах да пробудя в тия кратуни някакво съзнание за културно-историческа съпричастност; но не би, те си държаха на своето. Тогава аз направих тактическа грешка, и понеже те говореха, че Д.Благоев оттук-нататък щяло да се нарича училището, но не в памет на комунистическия вожд, а в памет на оня исторически директор, аз се изпуснах и запитах: а какво прави статуята на вожда ви долу в антрето, какво да правим сега с тази статуя? Другарите в един глас креснаха, че трябвало да си стои, понеже била с "художествена стойност". Аз пък казах, че не е така, че е най-кичозно произведение от времето на култа към личността и трябва незабавно да се махне. Казах дори, че с един чук да се разбие пак става, защото няма никаква стойност. Тогава неколцина най-твърдоглави комунисти завиха на умряло, а пък съпартийците им скръцнаха със заби. Присъдата ми вече беше произнесена.

Случи се тогава една люта зима и си спомням как всичко беше замръзнало, а от стрехите висяха огромни ледени висулки. Навън сякаш се беше появил един приказен бял свят, на който часове с истинско наслаждение се любувах, гледайки през прозореца на кабинета. И си мечтаех да си възвърна свободата, понеже от глупостите, с които ми се налагаше да се занимавам, вече ми беше писнало.

И когато другарите след няколко дена ми спретнаха "стачка", за да си спасят гипсовата кичозна статуя на вожда им, и за целта взеха че смениха патрона на директорския кабинет, та да не мога да вляза там, аз изобщо не се занимавах повече с тази пошла комунистическа напаст. Веднага отидох при шефа на инспектората и му казах, че се махам. Той не възрази, самият той чакаше момента, в който новият министър ще го уволни. И П.Станчев като мен не беше службогонец, щото ако беше, като нищо щяха да го оставят – стига да се беше унизил да ги моли. Но той имаше достойнство и беше личност: затова ние с него така добре се разбирахме. Месец след мен и той беше уволнен. Другарите никому не прощаваха ако усетеха, че има поне капка достойнство. А пък агонията на българското образование слабо ги интересуваше още тогава – та и досега. Важното е само те да са на власт, пък всичко друго нека да иде на поразия...